Тукански марш-бросок

0
Голосов: 0

229

Тукански марш-бросок


Към 50-те години на миналия век в нашето село израснаха доста момчета, някои от които надхвърлят 20 години по причина, че българите в съветската армия не ни взимаха. Но стигна дотам, че армията трябваше да се обнови след грозната война, и дойде реда и за нас, бесарабци. И, най-първото, трябваше да минем медицински преглед. И това не беше тъй лесно да се направи, като би си помислили сегашните читатели.
Преди всичко беше вече зимно време с преспи сняг и студ. До военкомата в Тараклий трябва с нещо да ни закарат. Но най-кахърното беше за нас-самият преглед. Както комедно сега да ни звучи, но дотогава нито един селски човек в нашите краища не се е събличал до голо и никъде. Саде когато го омиват за да го сложат в сандъка.
По тази причина и долно бельо не сме имали. И как ще се явим пред очите на дохтурите нямахме представа, и това ни беше най- тежкото изпитание.
Другия кахър беше: чу се, че ще ни взимали на флота, а тогава служиха по четири години.
Когато дойде деня да се стягаме за военкомата, повечето момчета навлякаха мишини, кюркове, овчи калпаци, защото зимата беше студена. Аз бях с демийни гащи, тъкани от овча черна прежда, интерия. Отгоре облекох бащиния кожух с качулка, на главата- калпак. Краката ми бяха обути с ялови чизми от бича кожа, с които се явявах по сватбите да свиря. Тези чизми се гърчеха и приличаха на моя акордеон.
Другите хлапета бяха обути с цървули, омотани с навуща и обвързани с връвчици от черна козешка вълна. Имаше облекани и по- «модно»: с куфайки, демийни гащи, отвътре подплатени и прострочени с вата.
Едните имаха бяла риза и поштанки, а които нямаха, обличаха купешки, памучени гащи отдолу под горните, демийни. Килоци тогава не знаехме.
От страни и , особенно, за градските и военните хора облеклото ни изглеждахме смешно, но затова пък лицата ни бяха много сериозни и загрижени. А за последното си имаше причини. По Кайраклий плъзна слух, че нашите момчета ще ги взимат саде на флота. Като се чу това нещо, многото момчета тутакси доведоха в къщите си пристануши. Макар, че не са били не в черква, не в ЗАГС, не сватба се играло, в графата « Семейно положение», те сега смело пишат «женат» и дори «жена в положении». Това бяха напълно фиктивни бракове, обаче наред с другите роднини ни изпращаха и «временните» булки с сълзи на очите. Времето беше строго. «За уклонение от службы- трибунал».
През назначеният ден ни събраха до селсъвета и подкарват един камион «ЗИС». Задните му колелета са омотани с ситен синджир за да можем да караме из, завятите със сняг, кърища до Тараклий. В кузова на «ЗИС»а нямаше лавици. Саде имаше пръсната слама. Тогава ние се натъкмихме прави, прехванати един за друг.
И, сякаш, изпитанието да бъде по-истинско, белите ни прихващат още от първите километри. По стръмните места камиона не можеше да изкара и трябваше да изкачаме от кузова, да бутаме камиона . Това беше нашето първото воинско изпитание: зимен марш-бросок на двадесет километра.. По надолищата камиона се разфучаваше, и по лицата ни брулеше студен вятър. За да се постоплим, всичките пушихме цигарки-самокрутки и безпир, защото сирники тогава нямаше твърде.
Снеговалежът насилваше. Време от време ту един, ту друг вадеше от торбата си шишето с вино и сръбваше, и накрая, повечето от нас бяхме кяр пийнали и обкурени.
Едното от момчетата подпали ватените си гащи. Ватата на брулещия вятър начена да се разпалва и жарта стигна до месата. Момчето начена да подскача, да кряска, да псува и вуе.
Ние кяр се поизплашехме, но добре че ни хрумна да му свлечем гащите и да намерим въгленчето. Дорде го гасихме, тъпчейки гащите му в снега, хлапето, горкото, дзъдзнеше на зимния, студен вятър. Поизтрезняхме , притихнахме и никой повече не пушеше.
Накрая. стигнахме до военкомата. Той се намираше там, където сега е сградата на райисполкома. Това беше селска къща, конфискувана у заможен, тараклийски чорбаджия и търговец: тесни стаички, коридорчета…Тук вече работеха две момичета от нашето село.
Шоферът тутакси побърза да се върни в Кайраклий, дорде е видело. А ние трябваше да прекараме в Тараклий два-три дена.
В онези години военком беше капитан Козинец. Беше много серт човек и с очите си можеше да «разстрелва» новобранците. Той псуваше, кряскаше и понякога и пердашеше. За него никакви оправдания нямаше. Мязаше, че съветската армия остро се нуждаеше за смяна. Един наш земляк служи подир войната девет години. А ние, бесарабци, бяхме таман «добре дошли». Обаче имаше и такива страхливци сред нашите хлапаци, че посягаха на здравето си.
В военкомата наченаха да ни водят из стаичките, да попълваме всякакви картички: размери на главата, облеклото, обущатата, боя…Сетне минавахме към лошия капитан, а той крещеше да сме отговаряли ясно и бързо. Ние твърде по-руски не хортувахме и той се ядосваше:
- Фамилия?
- Каменщик.
Какая у тебя профессия?
- Каменщик.
-Ты, чё, мать твою, заладил? Что ты умеешь делать?
- Стени… от камък…
-Тогда пойдешь в стройбат.
Слава богу, си мисли Каменщик – добре, че не е на флота.
Сетне ни водят по други места: ни претеглят, очи, уши, измерват температурата. У едно от нашите обнаружават температура 42 градуса, а то се хили. Откъде момчето можеше да знае, че с такъв жар човекът не може да е жив. Пак крясъци, псуване. То, пък, натръкало мишниците си с люти арнаушки. Капитатът като го вчепка и измамника се предаде.
Но най-срамното ни чакаше подире: по заповед на грозния капитан-душманин трябваше да се събличем чисто голи и да стоим пред очите на чужди хора, гаче грешници пред портите на ада.
След медпрегледа спахме в една стая убити, сякаш сме тваряли камъни. Другиден пак ни водеха насам-натам, а ние саде мислихме едно: как ще се върнем на село?
Мина се още един ден, и никой за нас кахър си нямаше. Яденето ни се свърше, и завя още по-силно. Какво сега да се прави?
Тръгнахме към края на Тараклий и сетне покрай железницата, също завята с преспи. Време от време се задаваше паровоза и ринеше коловоза. Веднъж той едва не ни смаза-едва успяхме да се свлечем в преспите. Според това облеклото ни се намокри и заледеня. Едното от момчетата начева уплашено да мрънка: «Гата съм! Фтасал съм!». По голата му шия снегът се топеше и стичаше зад врата му на ледени поточета…
Дадох му торбата си, да си овие врата, сетне свалих кожуха и го метнах върху треперещета му снага. Кожуха му беше таман, момчето се постопли и се развесели. И на мен ми стана по-леко да вървя. Сетня някой предложи да бягаме. И то навреме: вече се стъмняваше и имаше гладни вълци.
Марш-бросокът се завърше благополучно.
Минаха се години. Многото наши земляци служат на Далечния Изток и по различни флотове: Балтийски, Тихоокеански, Черноморски и дори Волжски.
Размърда се селото ни.

П, Пиронков. Кайраклий
← На пердето. фарс-комедия Параллельный мир →

Комментарии