Сърбия ламти за България

0
Голосов: 0

195

Сърбия ламти за България


Проблемът за поглъщането на България от Сърбия (или за включването й в някакъв тип федерация или конфедерация с нея) вълнува духовете на белградските политици повече от век и половина. Тази мисъл не напуска умовете на стари и нови сръбски общественици не само в дните на главозамайване, но дори и по време на разпадането и разрухата на миниимперийката.

По форма, съобразно политическия момент, тази натрапчива идея претърпява различни мимикрични промени. Същността й обаче остава една и съща от времето на нейния създател – министър на вътрешните работи /1844 г./ и по-късен министър-председател /1852 г./ - Илия Гарашанин до наши дни, когато наново се лансира, този път от съпругата на бившия президент на Югославия Слободан Милошевич – Мира Маркович и от нейни явни или прикрити националистически последователи. Очевидно кръвопролитната мегаломания в сръбското общество не може лесно да бъде изживяна, поради което тя представлява постоянна опасност и застрашава да се превърне в перманентна черта на сръбския национален характер. Ще припомним, че в-к „24 часа” от 2 юни 1994 г., който подготвяше визитата на Мира Маркович-Милошевич, беше препечатал статия от в-к „Вашингтон пост” под наслов „Федерацията на България с екс-Югославия и Албания ще спаси Балканите” от Михайло Михайлович (Макс Сингър).
Грубата постановка на М. Михайлович и същата, но по-меко изразена на Мира Милошевич, ни отвежда до автора на идеята за включването на България в границите на Велика Сърбия – Илия Гарашанин.
През 1844 г. Гарашанин създава националната програма, т.нар. „Начертание”, на тогавашната все още много малка сръбска държавица. В „Начертанието” той поставя стратегическите й цели след евентуалното разпадане на Турция. Тогава – според него – южните славяни на Балканите трябва да бъдат обединени от сърбите в една-единствена християнска държава, тъй като всички били имали еднакъв произход и „език”. Основната особеност на тази политика е стремежът на Сърбия „да приобщи всички сръбски народи (подчертаното мое – И. К.), които я обкръжават”. Ако политиката не се следва по детайлизиран план или ако се отхвърли (което било по-лошо), „Сърбия щяла да се раздроби като лодка, ударена от камък”.
На изток един от обкръжаващите Сърбия „сръбски народи” бил – според Гарашанин – българският. Той имал значение за нея и бил „научен да работи, покорен” бил. Покорността и трудът на българите били се превърнали в обичай. Българите обаче нямали никаква увереност в собствените си сили и се поддавали на чужди влияния. Сърбите между всички славяни в Турция били първите, които сами били извоювали свободата си, затова имали право да продължат да бъдат и по-нататъшни ръководители на южните славяни. Сърбите с „огненото” си народностно чувство сами били се натоварили със „задължението” да бъдат покровители (!?), поради което славяните в Турция трябвало да им отстъпят това „право” (!?) да говорят и действат от тяхно име. Твърдата основа за укрепването и разширяването на сръбската държава били светите й исторически „права” (!?), дадени й от историята през ХІІІ и ХІV в. Сръбските крале били започнали да отломват части от гръцкото царство, скоро щели да му поставят края и на негово място да основат Сръбско славянско царство, т.е. щели да станат наследници на Източната римска империя – Византия. Душан дори бил приел герба на Гърция. Идването на турците обаче прекъснало този процес. Един ден, когато Турция бъде сломена, създаването на нова славянска държава трябвало да продължи. За да се случело това, Велика Сърбия трябвало от зданието на Турция да откъртва камък по камък.
Препятствията за това обаче съдавали две сили: Русия – на изток и Австрия – на север. Сърбия била възпрепятствана да осъществява влиянието си върху българите от Русия. За Далмация, Хърватско, Босна и Херцеговина й пречела Австрия. Както проличава от казаното, Сърбия се виждала като наследница не само на земите на Византия, но и на Турската и на Австро-Унгарската империи, в конкуренция и с Руската империя. Русия пък трябвало да бъде използвана само за отслабването на Турция, която била длъжна да приеме условията на Сърбия за разширяване на изток. На Франция и Англия Сърбия трябвало да даде всички гаранции, че с образуването на голяма сръбска държава ще бъде запазено европейското равновесие, т.е. щяло да се запълни празното пространство, незаето от Австрия и Русия, които нямало да се уголемяват повече.
За да бъде привлечена България към Сърбия били необходими следните мерки: българите трябвало да бъдат възпитавани в сръбски училища и учебни заведения, като им се отпускат стипендии; млади българи трябвало да завършват в Сърбия, след което да се завърнат по родните места; българските книги трябвало да се отпечатват не в Русия, а в Сърбия; завербуваните от Сърбия доверени хора българи трябвало да пътуват из България, като пробуждат приятелски чувства у българския народ към Сърбия и правителството й; нужно било да се оживява вярата, че Сърбия се старае да бъде гарант за постигане на щастието на българите.
Аналогична, но с по-специално отношение трябвало да бъде политиката към Босна, Херцеговина, Черна гора и Албания – на запад. Там трябвало да бъдат приемани бошняци на сръбска държавна служба, да се подготвят чиновници и специалисти, които вече са приели идеята за обединение на Сърбия, Далмация и Хърватско. Сърбия трябвало да се погрижи и за пробиване на път до морето или по-конкретно за построяване на пристанища на Адриатика. Нужно било да се намерят агенти, които да провеждат влияние върху Северна Албания и Черна гора, т.е. върху онези страни, които държат ключовете от вратите на Адриатическото крайбрежие.
Колкото и да изглежда чудовищна, трябва определено да се каже, че стратегическата национална стратегия на Гарашанин бе преизпълнена по времето на по-сетнешните държавни образувания на Сърбославия, а те са официалните Кралска и Титова Югославия. Дори в повече беше включена и Словения. В Българските земи стратегията не можа да има пълен успех поради разочарованието на дейците на националноосвободителното движение – Раковски, Левски и Ботев, които много рано разбраха сръбските домогвания. Затова и двете български легии в Белград (1862 и 1868 г.) бяха разтурени. На българите в Македония програмата бе наложена по насилствен начин след Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. Гарашаниновите идеи, превърнати в държавна политика и стратегия, обхванаха всички слоеве на сръбското общество, включително и социалдемократическите и комунистическите среди. Оттам те рефлектираха и върху идеологията на Балканското работническо движение, което се нагърби да осъществява обединението. Видоизменени по форма, но автентични по съдържание, те могат да се открият дори и днес. „Промяната” им се извърши върху демагогската „класова основа” – югославските народи бяха за известно време сочени като челен отряд на подготвяната световна пролетарска революция. Идеите станаха лесна примамка за редица леви течения в самата България, които не само че ги приеха като чиста монета, но и ги приложиха, за да обявят населението вътре в България като различно в национално отношение – „добруджанско”, „тракийско”, „македонско” и т.н. Българските комунисти, земеделци и др. бяха водени не само от своя невероятен социален наивитет, но бяха и купувани с пари от стари и нови белградски политици, за да бъдат изпълнени различни пъклени дела.
Идеята за Балканска федерация е видоизменение на Гарашаниновата. Тя породи и създаването на организационни структури като Балканска социалдемократическа федерация 1909 г., Балканска комунистическа федерация (Балкано-Дунавска комунистическа младежка федерация) 1922 г., в които ролята на Сърбия не е безобидна. Така напр. на Първата балканска социалистическа конференция (25–27.12.1909 г.), състояла се в Белград, се взема решение втората да бъде свикана в София през 1911 г. Решението обаче пропада поради съпротивата на Сръбската социалдемократическа партия. Втората балканска социалистическа конференция се свиква едва през 1915 г., и то в Букурещ. Илюзорна се оказа след Втората световна война и идеята за южнославянска федерация, целта на която беше да включи България в състава на Федеративна народна република Югославия.
Разпадането на Югославия – резултат от многогодишните вътрешни национални, социални и религиозни противоречия между съставящите я народи, не само че не охлади, а разпали наново въображението на сръбските и просръбски настроените политици. Максимата на Гарашанин, че „когато с определеност се знае какво се иска и когато постоянно и силно се иска, то това се постига” е спазена от Белград и сега. Сърбия непрекъснато ратува за поддържане на нестабилността в Босна и за евентуалното присъединяване на сръбската й част, т.нар. Република Сръбска. Същата е дейността й в Косово, но нито за минута не поставя въпроса за подобно решение на Западните покрайнини за България или за особен статут на Войводина.
Накратко, светът трябва да се съобразява с Белград. Противопоставянето светът – Сърбия е повече от очевидно. Единствено България, забравила, че почти половината от територията й се намира извън държавните граници (и то предимно на „братската, славянска и православна съседка” Сърбия) без каквито и да е било уговорки шумно засвидетелства своя интернационален комунистически дълг, прерасъл в европейска загриженост към Западните Балкани, да подкрепя съседката си за безусловното й влизане в НАТО и Европа. Сърбия, от своя страна, вярна на националистическите си тежнения, закри преди дни границите си за българите, желаещи да поднесат венци пред паметника на Апостола в Босилеград.
Нашите политици почти си затвориха очите за това. С комсомолски устрем те препотвърдиха намеренията си за безотказна подкрепа на Сърбия.
Дали вина за това няма непознаването на по-далечната, близката и най-близката история на нашата страна; на онази история на България, която от години слабо се изучава или почти не се изучава в училище, и то в името на криво разбраното „братство и добросъседство”, нихилистично и фалшиво възпитавано повече от столетие само у нас?



проф. д-р Иван Кочев
← Почему нас хоронят ? Измислицата "Гърция" →

Комментарии