Съдбата на българската диаспора. есе.

0
Голосов: 0

371

Съдбата на българската диаспора. есе.

Диа́спора (греч. διασπορά, «рассеяние») — часть народа (этноса), проживающая вне страны своего происхождения, образующая сплочённые и устойчивые этнические группы в стране проживания, и имеющая социальные институты для поддержания и развития своей идентичности и общности.

Самото определение ни изненадва: не само български диаспори няма, но и самата Бащиния едва крета със своите полусрутени, «социални институти», явно подчинении на външно управление. Косвенно на това явление посочва цял букет от клетви и обвинения, изпращани в адрес на предполагаемите, официални и неофициални правители и институции на тази балканска, уж държава от страната на хората, имащи още българско самосъзнание.
Към това ще добавим, че сме били напълно «изтрити» в съветското време и малко кой си представяше къде точно се намираше тази «България», как гълчат и с какво се хранят. Сега пък наблюдаваме пълната деградация на българската съобщност в самата България и пълното й подчинение на условното англо-саксонско, външно правление.
Ако няма нито свестна Бащиния и няма диаспора- какво има? Нали има нещо, шом пишем.
Има групи население с българска памят и самосъзнание, обитаващи различни места по планетата и в различна степен са на път към заличаването.
Обаче от общата маса българи се открояват две още заметни групи: едната е в самата европровинция с традиционното си название «България» и другата е в Бесарабия. С какво те се различават от другите по света?
Преди всичко с формалните исторически и легални основания да претендуват на потенциално самоуправление при благоприятни условия. Балканци са наследници на историческа и доскоро юридически суверенна «Република България», а бесарабци са наследници на «Болгарское Водворение»-един исторически факт, подтвърждаващ, че бесарабци са собственици на земята, са имали свое административно самоуправление и този факт с нищо не е по-маловажен отколкото потенциалното право на украинци да наследят една административна в миналото единица- УССР или молдованите- МССР. Всичко зависи от случайните обстоятелства и наличието на «окно Овертона».
Този аргумент в полза на бесарабци позволява да се оправдава усилията по създаването-запазването на администратините единици като Болградски и Тараклийски райони и при това енергичното съучастие на България е напълно в съгласие с евросъюзните правила на общежитието. Същото се отнася и към отделните села с българско население извън тези райони и България. Но това е възможно при едно условие- че има такава политическа сила, която тези правила поне не ги разваля и има интерес към такова местно самоуправление.
От историческото минало ни са известни само два принципа на управлението с народите: ассимиляционно вплоть до геноцид и съюзно сдружение. Първият принцип е наследие на римският цивилизационния модел, вторият- съветски. Руският болшевизъм, като наследие на ведическото народовластие и Златната Орда не получава своето трайно развитие в проекта на Съветски Съюз по обективна причина: капитализмът имаше още резерви за своята експансия в Евроазия и наследниците на римската цивилизация подчиняват я.
Обаче обективният процесс на глобализацията като формируване на общопланитарни, стопански механизм се сблъсква с перспективата на екологическа, социално-демографическа и военна катастрофа по причина на несъответствието на практикуваните досега средства на управлението с природният инстинкт за самосъхранение на сумарното човечество.
Другата причина на тази бела- противостоянието между центровете на сегашното евроантлатическото правление Ватикан-Лондон с новите, евразийски: Китай-Иран-Россия.
При такова положение Европа остава перифирия на Евроазия и, най-вероятно, подлежи на поредното переформатиране: Западна Европа в пределите на Шенген и Източната в рамките на реанимираната, условна Австро-Хунгарска субимперия с включение на Полша, Трансилвания, Валахия…
И тук пак изниква «източния въпрос» за съдбата на Сърбия, България, Гърция, Молдова и Украйна. Можем ли да си представим тези страни под управление на Вена-Прага-Будапещ ?
С какви културни, научни, военни и материални ресурси располага тази гипотетична минимперия? И какво очаква българите в пределите на тази «Австро-Хунгария ?Въпросите са риторически.
Защо именно «Австро-Хунгария» ? Защото сред всичките новоизградени «конструкторско-проектни» държавици в Източна Европа само Хунгария има трайна историческа преемственост и опит, а Австрия ще е като «старший товарищ», чието представители имали честта да са князе и съставители на романтичните истории на новообразуваните княжества след разтурянето на империите. А Прага е традиционен център на еврейството, което е известният интеллектуален и идеологически инструмент за наднационално управление с гоите. Именно по тази причина имаше скандално спречкване между Израил и Полша, по волята на съдбата принудени да стават «съотечественици».
И сега внимание-въпрос? Какво трябва да се случи да запазим шанса да останем българи ?
← Тараклия футбольная Гъз без ръци. Хумореска →

Комментарии