Разказ за моята буля

0
Голосов: 0

75

Разказ за моята буля



Разказ за моята буля.

« Викат ме, мамо, на тежка сватба…»

Кордон

Клава Павлова, седемнайдесет годишна, сибирска «амазонка», наскоро отупва валенките от снега, захвърля училищната чанта до прага и се изсилва към топлината, излъчвана великодушно от варосаната, голяма, руска пещ. Сигурно, майка й я запали и застъпила на смената, а братчето й, Володя, някъде се пързаля с другарчетата си, и дорде не се стъмни няма да се яви. Чудесно е. Има два-три часа да прекара насаме.
Клава обхвана, с червените си от студ, ръце чугунената тенджера с варените, напукани картофи, от които се вдигаше пара и потопи лицето си в нея.
Тишината в малкият, дървен дом, завят до покрива, нарушаваше саде тикането на стенният часовник с «котешки» циферблат. Но това само подчертаваше уюта на жилището, сгушено под огромните, лаписти кедри на сибирската тайга.
Клава имаше какво да обмисли.
Крановщикът Степан от Копыловка, един висок и строен момък, бесарабец, вече цяла седмица «приведен зет» е у тях, но се оказва, че бил женен и оставил булката си, една негова сънародница, българка. Това днес, на перемената разправи й дружката Тамара, която се знае с сестрата на Степан.
И какво сега излиза ? Излиза, че тя, Клава е разлучница и душманка. Намира се със Степан в странни, романтични отношения, които не са пристойни нито сред строгите бесарабци, нито сред местните сибиряци. Калпава излиза работа.
Майка й също се кипри и крие очи, но един ден може да й кипни и Клава, колкото е
« амазонка», може да откачи от нея един здрав лобут.
Трябваше сега тя, десетокласница Клава, да приеме, първото си в живота, съдбоносно решение.
Израснала в глухата тайга, като диво цвете, тя не познаваше чувството за семейна, родова дисциплина или общественното мнение. Не познаваше и страхът нито пред таёжните хора, сред които имаше и откачени затворници-зыки, нито пред дивите зверове.
Тайгата й беше родна стряха, а коварният с вировете си Чулым , тя спокойно преплаваше. И не всеки мъж на такова се решаваше.
Но сега този сербезлък и смелост с нищо не й помагаше, и Клава просто не знаеше какво да прави. Героите, от прочетените романи, също премълчаваха, заети със своите, дребнави интриги.
За първи път Клава се замисли коя е, от къде е и тази, неминуема за всяко момиче, ситуация я правеше несигурна и объркана.

Павлови
Белата надвисна над родните й места, когато Клава беше на пет годинки, а братчето й на три. С майка си, млада учителка, и баща си, майор в пограничната служба, те живееха недалеч от Псков, в най-западният край на Съетският Съюз.
Над съветската страна се сгъстяват буреносните облаци на възможната война с Германия. Един от най-първите разбрал, че страшната война е неизбежна, беше майор Павлов. Трябваше спешно да премести семейството си на Изток, но как това да се осигури?
И той намира решението. Всеки път, когато имаше повече свободно време, майорът Павлов учиши жена си да кара една раздрусана, вехтичка «полуторка»- камионче с дървена кабина. И когато белата се изправи на прага, майорът докарва «полуторката» за последен път, натоварва семейството си и остава на границата завинаги.
Младата учителка с децата си втурва се в беженарският поток по разбитите селски пътища с надежда, че дървената «полуторка» ще ги спаси.
Така, движейки се от западната граница на огромната страна към Волга-матушка, бившата учителка освояваше новата си специалност- шофьорска. Дъждовете, калта, бомбите, задръстването бяха нейните безкомпромисни учители. Зад Волга става по-спокойно , но зад Урал започваше тайгата. В Тюменският евакуационен комитет учителката получава направление: Томска област, Асиновски район. Дават й правно удостоверение и нова «полуторка».
Цялата страна приличаше на разтревожен мравуник: от запад се преместваше населението, заводи, учреждения. Надеждата на Хитлер да обезкрови Съветският Съюз още в началото на «блицкрига» не се сбъдна. С неимоверни усилия на Изток се преместени жени, деца, зърно и се формирува тилът, помагащ на армията да издържи натиска на цялата европейска банда , водена от хитлеровските душмани.
Семейството Павлови е заселено редом с леспромхоза, на Кордона, а крехката учителка Светлана Николаевна постъпва на работа като шофьор на лесовоз. Нейните коллеги са изпъром полусвободните затворници, а по-късно и бесарабските «кулаци».
Млада жена сред грубите, мъжки обноски, закачки…и «мать Светик» вече хич не прилича на срамежливата учителка от псковското училище. Тя винаги е облекана с ватена куфайка, обута с кирзови чизми, замотана с черен шал , започва да пуши папироси «Север», да пие водка наравно с мъжете. Да не би шалът, малко кой щеше да признае в този чевръст шофер-жена. «Мать Светик»- е, уважаван сред шоферите и лесорубите, човек, получава награди от началството за добри трудови успехи. И освен тези «успехи» никакви други времепровождения нямаше. Довадаше си вкъщи убита и нямаше нито сила, нито разнообразие на продукти за да готви нещо по-различно от варените картофи и зеле.
Така Клава и израсна. Без всякакво домоводско образование и други обноски, приличащи и важни за млада булка.

Гостенка
Унесена в размишлението над късмета си, Клава все така стоеше до пеща, прегръщайки тенджерата и машинално с погледа отбелязваше, че снегът престана да вее, вечерното небе се зачерви, и значи, студът ще засили и би трябвало да стъкне огъня. Скоро ще се явят Володя, «мать Светик» и Степан – огладнели, уморении и подмръзнали.
Клава вече мислено си представи, как ще трябва да изрине снега към навеса с дървата, когато се чу скърцането на снега и до вратата някой спря.
По всичко белнеше, че това не е братчето й. Тогава кой ли е? Рядко кой се отбиваше към тяхната къща, изгубен сред снежната тайга.
Клава инстинктивно посочва погледа към пушката, която винаги стоеше изправена в кешето до вратата. Случваше се и мечки да подгонват, и да подстрелят някакъв таёжен дивеч.
Неочаквано на вратата почукват. Но не успя момичето да направи и крачка към изхода, когато вратата се разтвори и в белоснежният проем застана тъмният, непознат силует. В следващият момент Клава разбира, че това е жена . Красивото й, зачервено от студа, лице, веждите, миглите бяха изполепени със скреж, сякаш пред Клава предстана самата Снежната кралица.
«Циганка или просякиня…», -помисли си Клава, но тутакси се отказва от този извод. Лицето на жената колкото е хубаво, толкова кафявите й очи излъчваха добросърдечност и вътрешно достойнство.
И тогава сибирската « амазонка» се сети.
Нещо я бучна в сърцето и бузите й пламват от свян. Тя не знаеше нито какво да каже, нито какво да прави. Единственното, което стори-от изненада прикри устните си с треперещите от вълнение пръсти и се взираше в гостенката.
Жената разкопчава бялата си шуба от овча кожа, украсена с черни гайтани, свали от рамото шарената торба от вълнен плат и започва да размотава шала. На гърдите й лъсна гердан от мониста , жълтици и бяло, кокално кръстче. Целият неин вид явно се различаваше от привичните, сибирски образи и саде валенките подсказваха, че гостенката живее някъде тук. Но най-близкото селение е Копыловка, отстоящо на дваддесетина километри…

Бесарабци

За първи път Клава видя тези странни хора през зимата 1948 година. На Кордона се чу, че докарват нова партия «спецпереселенци». По-рано, лятоска, конвой от «полуторки» докарва десетина семейства литовци. Но те външно с нищо не се различаваха от тукашните сибиряци, освен затвореният си, саможивен характер. Те откровенно мразят и началството, и тукашните жители, не встъпват с тях в никакви отношения и саде се подчиняват на Коменданта. Дори «зыките» не ги закачат.
Беше началото на декември, когато откъм райцентра Асино се зададе керван от шейни, на които бяха струпани чували с натурии и седяха по-старите хора и най-малките деца, завити с войнишки одеяла. По- младите «переселенци» се протеглиха в една черна, сякаш погребална процесия , изминала път в сто километри до мястото на своето «вечно поселение». Тъмните, южни ликове на хората, въпреки двадесет градусният студ бяха посърнали, бледи и слаби, а тъжните по природата си очи излъчваха покъртителна, загробна смиренност.
Оттогава Клава повече не ги вижда, а саде чуваше от майка си за новите работници в леспромхоза. Били дисциплинирани, издръжливи и работни за разлика от злобните литовци и нехайните «зыки».
По-късно, в Минаевка в деветият класс се явиха от Копыловка няколко момичета. Момчетата на бесарабци тутакси завършват курсове на механизатори и постъпват на работа. От 13-си, 14-си годишна възраст те са в тайгата наедно с бащити си.
И ето, през миналото лято на Кордона спират няколко трактори, прекарвани на ремонт в Асино и пред очите на Клава застава групата трактористи с молба да пренощуват в тяхната къща. Това си е редовен, сибирски адет и никакви възражения не можеше да има. Обаче «амазонката» се сети, че това са бесарабци. Те време от време преминаваха помежду си на български език, а Клава, пък, с моминското око отбелязва, че момчетата не псуват, не пушат, държат се с забавна важност и симпатични. Особенно се открояваше с своята неруска хубост техният бригадир.
Но тогава Клава още не знаеше, че това е по-големият брат на крановщика Степан, когото веднъж доведе Светлана Николаевна, защото камиона й затъна в калта и не успяха да го издърпат до стъмняването. Така Клава се запозна с още едно хубаво, бесарабско момче. Степан се отличаваше с тънки черти на лицето, висок бой и чувството за хумор. Но най-главното, него много го уважаваше «мать Светик» за профессионализъм и отговорност.
Степан още няколко пъти дохождаше в Кордона на гости заедно с Светлана Николаевна, както колеги и да се почерпят след тежкият, работен ден.
Но веднъж, когато майка й била пратена в командировка в съседният леспромхоз, Степан се яви самостоятелно и леко пийнал. И така се случи, че хем «пристана», хем Клава днеска в школата разбра, че Степан бил женен.
Получава се, че тя, Клава е виновница на един таёжен скандал и пред нея сега стои майката на Степан, изминала дваддесет километра през завятата тайга за да види коя е тази сибирска самодива, омагьосала сина й, и да решават, как сега да се отсрамят пред бесарабската общественност, однозначно осъждаща такива слободии.

Елена
Елена, майката на Степан, свали с облегчение белият кюрк, размота вълният барез и трябваше нещо да каже, но тя не знаеше руски, освен няколко битови думи. Дохождаха й пионери от школата по линията на «ликбеза» да я учат на езика и да пиши, ама нямаше тя голяма охота и бързаше от тях да се отчепи и да седни с жените на лаф.
А сега незнанието я спъваше и двете жени саде се гледаха без да мръдват.
Елена беше на същата възраст, когато я засватуваха за чийшийска булка. И тогава за първи път видя годеника.
Израснала в бедно, тараклийско семейство, Елена нямаше как да избира късмета си. Имаше още две сестри, все такива гиздави и красиви като нея. Те също са дадени в по-заможните семейства и в други села поради своята хубост.
Обаче Елена ли не знаеше, че « на първо либе сърце се дава…» ? Ама.
И сега, когато е свидетел на такова даване, тя е поставена пред избор: да бъде в съгласие с хорското мнение и древният адет или да изгуби сина си .
Тук няма роднини. Тук не е Бесарабия. Сибир е. Ако Степан се ядоса, грабне «самодивата» и ще се премести в друг леспромхоз, с кого те, със «старият» ще останат в тези сибирски мочурлуци? Нали са докарани «на вечные поселения», а и свекърът, негласният виновник на тази орисия е вече в Царството Небесно, Бог да го прости. Добре че е оставил една торба с пари, ама с тях чедо няма да купиш.
Според душевната обърканост Клава се нажали и начена да подсмърква, прикривайки лицето с ръцете си. Тогава Елена се сепва, пристъпи към момичето и я погаля по русата коса.
- Не плачи.. Дошла съм да ви благословя… Нали съм майка…не съм съдия.
Клава се повзе и спомни, че е стопанка и има гости.
- Ой! Да вы присаживайтесь. Степан с мамой скоро должны прийти с работы. А я пока растоплю печку.
Клава хуква за дърва и дорде разчисти пътеката до кладата, дорде отчекни замръзналите полена, мина достав време, и когато тя се яви със сграбника дърва в къщи, заварва Елена, мачкаща една топка тесто.
- Дорде собата се стопли, жа направим кръстатки.
Клава разпали огъня в пеща, намачка сварените картофи и двете жени пристъпиха към свещенният семееен ритуал- да готвят вечерята.

Среща

Степан, широко разтворил входната врата, за да направи път на Светлана Николаевна, застава на прага вцепен, сякаш древен, сибирски истукан.
- Чего встал на пороге, то ? Давай двигай!,- с шофьорската си грубост «мать Светик» ласна Степан и прекрачи прага. Тя също се смути, макар, че е от «стара овца яре».
Те заварват майка си и дъщеря си, с зачервени от жарта лица и бели от брашното ръце, да шетат около тавите с пържеще се кръстачки и онемяват.
Сякаш, нищо извънредно не е станало, Клава с нарочна сърдитост ги сгълчава:
- Ну, что вы уставились, как бараны на новые ворота?! Закройте, же дверь. Дует, ведь!
Степан, приличайки на истински робот, затвори вратата и пак «замръзна».
- Мама! Познакомься…это…Стёпина мама…
«Мать Светик» пребиваваше в нокдаун. Тя знаеше как да посрещне и да изпрати, да напсува и дори да зашлевери някой шамар на своите колеги-мъже, но как да се поведе с тази неочакваната гостенка и по този повод, тя не знаеше. Нямаше кой да я научи в тази пуста тайга…
Накрая Светлана Николаевна изпъром кимна с главата, сетне смешно приклекна, както го правят в киното дворянските жени , малко се оправи и по-рабочему стисна ръката на Елена, като, че я поздравяваше с грамота на профсоюзното събрание.
Дорде «работническата класа» се измиваше лицата и ръцете в легена, поливайки си един друг, Елена и Клава нареждат масата: кисело зеле, кръстачки, сланина, картофи.
«Мать Светик» се отби в саята и делово поднесе на масата две шишета «Московская водка».
През известно време вратата пак се отвори и на прага застава Володя, целият изхвъргален със сняг и с алени бузи, готови да пламнат. Гледката , която видя, остава завинаги в неговата памет през целият живот.
За първи път той виждаше майка си такава весела, млада и….да пее, прегърнала ухилиният Степан. Сестра му плескаше ръце, а една непозната тётя плачеше с весели очи.
← Първата световна касапница Гибель Брежневской элиты. →

Комментарии