Приказка за пешкирите.

0
Голосов: 0

395

Приказка за пешкирите.



ПРИКАЗКА ЗА ПЕШКИРИТЕ

Пешкирчо живееше в музея, а там беше 19 век. Беше му уютно.
Националните носии му правиха компания. А старинния часовник отброяваше минути
на старото време. Но в музея все по-рядко идваха посетители. И на пешкирчо му
доскуча да лежи в чекмеджетобез работа.
Хрумна му да потърси събратята си. Нали баба Донка беше изтъкала бая
дълъг плат, който наряза после за пешкири. Тук, в музея, между другото, никой не
знаеше, кой точно го е тъкал. Той беше просто експонат. Много странно му звучеше
тази дума. Ох, да беше знаяла тогава баба Донка, че тъче… експонати!..
Тези, които останаха вкъщи са щастливци – си мислеше той. Баба Донка толкова
мило се отнасяше с нас. Редеше ни, переше ни, когато забележи нещо да не е вред. И
винаги се тюхкаше. Хубавата ми шарка! Точно тук ли трябвало да се изцапа! Ей
сегичка баба ще го перне! Ето , че вече нищо му няма! Веднъж на единия от тях баба
Донка забеляза ръждива дамгичка , от кабърче беше станала. Много се разстрои. Но не
го търка много, за да не се скъса. И така си хубав, баби, - каза тя накрая – и го сложи
отново на мястото му.
Унесен в спомени, Пешкирчо беше стигнал далеч. И май да задмине къщата на
дядо Иван и баба Донка. Но навреме се спря и се огледа.
Отвън къщата беше почти същата. Но вътре го изненадаха големи промени.
Докато им се чудеше Пешкирчо осъзна, че не вижда никой от събратята си. Къде ли са
ги прибрали – помисли си . И тук му се мярна нещо познато . Беше онзи, същият , с
ръждивата дамгичка. Само че сега дамгите по него бяха толкова, че онази от кабърче
почти не се забелязваше.
Пешкирът гледаше тъжно. Преди той красеше стената, наежен върху рамката на
семейния портрет. От портрета гордо гледаха стопаните на тази къща – дядо Иван и
баба Донка. Те бяха построили и къщата. И затова заслужаваха да си бъдат там, на
видно и почетно място. Но ето, че сега вече не е така. Портрета им кой знае къде е
захвърлен на тавана. Пешкирът разбираше за себе си , че просто е излязъл от мода. И
не претендираше за предишното си място. Но беше му много мъчно за старците.
Искаше му се да имат уважението, което заслужават. Пешкирът беше от чиста коприна
с кенари… Но никой не се и сещаше колко труд има вложено в него. И най-обидното
е, че никой не се замислеше с колко любов го е тъкала и бродирала баба Донка. А сега
той беше просто парцал, в който безразборно се бършеха мазни ръце.
Никой не се заглеждаше в шарките му, никой не се чудеше на шевиците му.
А ведрия и благ поглед на баба Донка се криеше на тавана, оплетен в паяжини.
Тук царстваше 21 век… И Пешкирчо побърза да се върне в музея

Обиците

В един неделен ден баба Цана и баба Дона седяха на дернек. - Дусе! Донеси ми, бабо, още семки. – извика баба Дона на внучката си. – Те са в тавата на пещта, саде гледай да не ги разсипеш. И бабичките продължиха да си приказват. - Виж, тая къща на Желясковите колко отдалече се вижда! – сочеше Цана към съседната улица. - Тя хем е висока, хем с тия алени керемиди… как няма да се вижда! – съгласи се баба Дона. Те какви са такива алени? – попита баба Цана, - други такива не съм виждала. В това време дойде Дусето и подаде на баба си семките. - Какви са не знам, ама били много скъпи. Едната керемида струвала един дорал, или как им викаха на тези американските пари? - Долар, мо, бабо, присмя и се внучката. Баба Дона махна с ръка: “Ей сега ще си чупя езика заради тях. Да си гледат работата!” - И аз не мога да го направя това слово, -поддържа я баба Цена. - А-а, те затуй ли стояха дълго с непокрита къща, заради пустите им долари! – направи логическа връзка баба Дона. - Ох, като казваш, че си спомням и аз – как нашата къща навремето стоеше непокрита и си чакаше покрива. - И вие ли сте нямали долари? – съвсем искрено попита Дусето.Бабите се разсмяха. Баба Цана разпаса престилката си и загъна в нея краката, да ги опази от пустите мухи, които и тук не я оставят на мира. Настани се по-удобно и почна да разказва. - Бяхме се оженили наскоро, строяхме си къща. Лека- полека, оттам-оттук дигнахме я. Оставаше да я покрием. А пари за керемиди нямахме. И тогава аз – какво да правя – бръкнах в сандъка си. Там на дъното имах скътано нещо много скъпо за мене, златни обици от майка ми. Нямаше как. Рекох: “Глигоре, ще ги продадем и ще купим керемиди.” Но как да ги продадем? Трябваше да се търсят купувачи отдалече. В селото нямаше кой да ги купи. И тогава Глигор предложи: “Има – вика – тука един чиляк. Той ходи по пазари, насам-натъй. Той ще ни каже как може да стане тази работа. И работата се нареди. Чиляка се казваше Илия. Той се нае да ни продаде обиците в Измаил на пазара. На другия ден Илия замина с каруцата, в която караше разни работи за продан, и с моите златни обици, грижливо увити в кърпичка. Илия замина, а ние останахме да чакаме. Лятото беше на привършване. Вечерите и нощите бяха взели да стават студени. Вятърът събаряше от дърветата все последните листа. Скоро можеше и да завали. А нашата къща стоеше непокрита. Една вечер Глигор ми вика: “Да вземеш да отидеш в Илиеви, да видиш какво стана с обиците, може да ги е продал вече.” Отвори ми Ганка, жената на Илия. Като ме видя, взе да се вайка и тюхка още от портичката. “Ама тя стана една каквато стана, како Цанке, че не знам как и да ти кажа.”- Ей тук! – удряше Илия по масата, - ей тука на това място ги оставяхме. А на другата сутрин като станахме – няма ги! Сякаш крака сториха! - Тъй мо, сякаш крака сториха! – повтаряше Ганка – Кой може да влезе и да ги вземе, и ние се чудим. Не намерих какво да им кажа. Тръгнах си. Краката ми сякаш сами вървяха. А пред очите ми се появяваше ту къщата ни без покрив, сякаш човек без глава, ту майка ми, когато ми даваше обиците. Даваше ми ги и ми казваше: “А това, дъще, е най-скъпият ми дар, обеците на моята майка. Аз не съм ги носела много. Още като се намери ти, ги свалих и все за тебе ги кътах. Като се зажениш да ти ги дам.” Очите ми се насълзиха. Аз пък хич не успях да ги понося. Все си мислех – най-напред къща да имам, нея да нагиздя, че тогава и мене си. Глигор ме чакаше прав. Стоеше със скръстени ръце до лампата и чакаше. Стана ми мъчно – сякаш аз бях виновната – как ще му кажа сега?! А той като че ли е знаел. За чудене не се учуди, и нито дума не изтърва. Както си беше застанал, тъй си и стоеше. Гледаше лампата и мълчеше. Само пламъчето в шишето взе да се изкривява, да ляга на една страна, без малко да угасне… - Макар не успях да ги понося – тихо проплаках аз - Забрави ги! – изкрещя Глигор, сякаш е чакал да заплача, че да му олекне и на него. И добави по-меко, - Забрави ги, все едно, че хич ги е нямало! Оттогава за обеците повече не споменавахме. Есенно време беше, имаше много работа. А и къщата трябваше на всяка цена да покрием, да не я навали. Стените и чамурени бяха, като нищо щяха да се размият от дъждовете и да се съборят. Вързахме ний двата края с голям зор, ама се оправихме. Господ ни помогна, аз тъйказвам. На другото лято замазахме къщата отвътре и отвън и се нанесохме да живеем в нея. Илия продължаваше да кара стока от града. Ганка продаваше. Търговията им уж вървеше, добре печелиха. Но Ганка ходеше все умърлушена и увита с шалинка. Приказваше се из селото, че била се разболяла. Един ден отидох в магазина за захар. “Имам, - рече тя, но е вкъщи. Тук колкото имах го продадох.” Влязохме от другата портичка в двора им. Аз чакам да отиди в къщата за захар, а тя спира. Изви се киди мене. Лицето й беше бледно, очите й кръвясали. Личеше си, че няма сила. Опря се на дувара. - Како Цанке, обиците ти не бяха откраднати. Аз ги харесах и си ги оставих, - само това продума и падна, - Прощавай! – беше последната й дума. - Простила съм ти! – уплаших се аз. Опитах се да я дигна. Шалинката се хлъзна по раменете и, оголи главата и. На ушите и лъснаха моите обици. - Простила съм ти! – повторих й. И пуснах полека натежалото й тяло на земята. От гърдите й излези въздишка. Очите й се затвориха. Лицето й се успокои и сякаш се усмихна… Жените седяха неподвижни и замислени. Бяха забравили за семките. Тишината наруши Дусето. - Бабо Цано, това приказка ли е? – попита то. - Приказка е, бабо, приказка, - отговори тя след малко и се прекръсти.

Таня Танасова-Тодорова с. Валя-Пержей (Молдова)-Сливен
← Забуновите и други... Митко Радев Вино пия хем ракия. А. Барбов →

Комментарии 2