На дернека. Н.Куртев А. Малешкова

0
Голосов: 0

367

На дернека.        Н.Куртев А. Малешкова

Н А Д Е Р Н Е К А

Беше един следобеден неделен ден, когато селските жени сядат на дернек пред някоя къща и обсъждат всички минаващи покрай тях. Най-напред по улицата мина една възрастна жена на седемдесет, която леко накуцваше. Тя се поздрави с дернека и продължи пътя си. Жените не пропуснаха да отбележат:

- Цял живот куца, все е болна, но живее, а мъжът й умря. Такива работи стават в този живот.

Останалите мълчаливо се съгласиха. Втората жертва на селските клюкарки бе млада жена с малко детенце. След като се поздравиха с жената, една от жените не се сдържа:

- При баба ли? При баба ли отивате?

Младата жена се усмихна и кимна с глава:

- Ами да я видим какво прави.

Младата жена даде значително повече храна за клюки на дернека:

- Ей, осем деца роди и изгледа Илийца, нито едно не изтърва през глада. С какво ги изхрани, как ги изхрани, ама изведе ги на зелено.

- Намерили пита с гранясала лой в мазето, – допълни друга. Всеки ден им варяла по една чаша вряла вода с чаена лъжичка лой, – това тя сама ми е разказвала.

- Ами, лой, – възрази друга. – Нали помните каква плитка имаше? Казваха, че като се задали гладните дни, жената ходила в Кишинев да пазари нещо за ядене. Продавала си копринените рокли. Както ги продавала, пристигнала някаква кокона да гледа дрехите й. Като й видяла плитката, си глътнала езика. Поискала да я купи.

- Вярно, вярно, това за плитката, – потвърди друга, - нали помните, че преди глада все със спусната плитка ходеше, а след глада не се видя повече плитката й да се подава от забрадката?

- И продала ли си косата? – попита друга жена, по-млада.

- Дълго се колебаела, но осем гърла като те чакат гладни в къщи, как няма да я продадеш. А онази е била съпруга на някакъв голям началник. Нашата селска усетила това и поискала не пари, а продукти. Ориз и манка66. И сумата, която е поискала, е била прилична. Завела градската кокона нашата селска в някаква бръснарница и там й отрязали косата. От тила. Вечерта се прибрала на село с две чанти продукти. То май плитката най-много й помогна да изпълзят от глада.

Жените мълчаха.

- Хубавно е, че си ги изгледа сичките, – каза една от жените. – Сега се радва на внуци, ходят й през ден на гости, радват баба си. И правнуци ще дочака Илийца, корава жена излезе, корава.

Следващата жертва на селския дернек се оказа Иванчов Станчо. И него одумаха жените:

- Този пък няма един път да сложи храна, колкото трябва, на масата на своите. Кучета гледа. И защо му са?

- Лани, като доихме овцете, ги преброих, – каза една от дернека. – Дванадесет големи кучета държи. Моят искаше да му даде една кучка, той пък поиска пари. Не го е срам! Ще иска пари за куче! – Вика, наборе, аз с тез кучета семейство гледам. Развъждам ги и ги продавам. Били от сой и всичките имаха имена!

- И какво, и имената ли си познават мастиите?

- Познават ма, познават, – потвърди жената. – Въртят опашките като си чуят имената, и в очите така го гледат...

- Не съм го видяла на пазара да изкара кучета, – вметна друга. – Че къде ги продава, щом не ги вози на пазара?

Изведнъж от долната страна се зададе каруца, впрегната с черен като гарван кон. Мъжът беше пременен. Кочияшът караше бавно, дори малко тържествено. Щом стигна до дернека, той се обърна към жените и им даде селям67. Жените му отговориха и живнаха.

- Я, каква хубава каруца си издокарал, – каза една от жените. Много е скопосен другоселецът.

- И как я боядисал само, глей, глей, какви гюлове изографисал на савака. – обърна внимание на малките подробности друга жена.

- Това момче живее с три фамилии. Вие знаете ли какво изпати, докато си вземе личната карта?

- Кажи, кажи, – се чуха изведнъж няколко гласа.

- Еми, тогава да ви разкажа. Тя нали майка му се взе с брата на нашия сватанак, та от тях знам какво е препатило момчето. Когато е бил на десетина години, майка му повтори в нашето село. Той и сватанакът беше останал вдовец с едно дете, нали жена му почина след раждане. Та нашата исерлийка е водела руснак, но е загинал в Афганистан, дошла с неговата фамилия при сватанака, – Ковальова. Ковальова, та Ковальова, ами не ми е ясно, дали не е бил мъжът й Кавалджиев, защото ми е приказвала, че мъжът и говорел на български.

- Е, как така руснак ще говори чисто български. Не може да има изкълчване на думите – размишляваше друга.

- Да, ама като сключили брак, сватанакът осинови момчето, и то стана Желев. До шестнадесет години беше Желев. После какво му хрумна, какво му стана, не знам, но като си взима паспорта, реши да вземе моминската фамилия на майка си. Така от Желев стана Числаджи, то в Исерлия много са с тази фамилия. Рядка е, но е българска. Старинна.

- Така е, така е, - казаха жените. – Значи, оправи си нещата момчето. Нека, нека, - млъкнаха.

Погледнаха надолу и нагоре. Беше късен следобеден неделен ден. Повечето селски хора почиваха. Жените на дернека скучаеха и се оглеждаха. Те чакаха да мине поредния селски човек, било то мъж или жена, млада или стара, за да го одумат и разнищят неговото битие. Но никой не се виждаше. Жените люпеха семки и бяха мълчаливи.

Р У С Н А Ч Е Т О

Русначето пристигна късния следобед с малкия раздрънкан автобус от града. Носеше голяма чанта с инструменти. Изглежда, че познаваше добре селото, отиде направо до кметството и влезе в кабинета на кмета, едва дочуло разрешението:

- Влез.

Това беше млад човек, над двадесет годишна възраст, рус, с пронизващ син поглед. След обичайните разговори мъжът каза, че още като преминавала Яшко-Кишиневската операция много му харесало селото и затова е пристигнал да работи като тракторист в една от тракторно-полевъдните бригади на колхоза.

- Защо пък тракторист? – попита председателят, – можем да ви назначим на някаква друга длъжност, освободител сте, помислете.

Мъжът се усмихна и поклати с глава:

- Другарю председател, – от шестнадесет годишна възраст се въртя край тракторите, почти цялата война воювах като танкист. Мисля си, че ще бъда полезен най-много, ако ме назначите като тракторист в някоя от бригадите в колхоза. И ми посочете къща, където мога да живея на квартира.

Само след няколко дни мъжът, получил прякора Русначето, беше настанен в една от стаите в къщата на неотдавна разкулачения селянин. Следващото посещение на новия селянин бе при председателя на колхоза. Младият човек поиска списъка на бригадите, където можеше да се устрои като тракторист. И тук разговорът протече почти както и при кмета. На Русначето бе предложено да оглави някоя от бригадите, да заеме по-лека и престижна длъжност. Но той упорито отказваше. Искаше да работи само като тракторист и толкова.

- Ще го уредим, – каза председателят, - такива специалисти са добре дошли във всяка бригада.

- Радвам се, че се разбрахме, – усмихна се новият тракторист, – но разбрах, че в колхоза има дори и елитна тракторно-полевъдна бригада, оглавявана от комуниста Руси Кирилович. Е, там, ако ме назначите, ще ви бъда много благодарен.

- Да, има такава бригада, – отвърна председателят, – но там са подбрани хора само от партийната и комсомолската организация.

- Комсомолец съм, – побърза да поясни младежът.

- Това е добре, но останалите бригади имат много повече нужда от механизатори, защо да не отидете в бригадата на..., – и той посочи бригадата.

- Не, няма да стане, – отвърна твърдо Русначето, – ако ще работя в това село, ще работя само в бригадата на комуниста другаря Руси Кирилович.

- Да, – потвърди председателят, - Руси Кирилович е наистина голям комунист, като магнит успя да привлече най-добрите ни хора. Щом искате да работите именно в тази бригада, ще ви уредим въпроса. Елате след обяд в управлението да ви кажа кога да започвате.

Понеже разговорът приключи, младият мъж излезе и се запъти към квартирата си. Хората, които срещаше по пътя, го поздравяваха, усмихваха му се. Той беше добре приет в това село и го усещаше. Вече зад гърба му бяха го кръстили « Русначето».
Понеделник беше първият ден за посрещане на Русначето в тракторно-полевъдната бригада. И както подобава на изявения организационен работник, бригадирът организира посрещане – събра цялата бригада механизатори да се запознаят с новия тракторист, за когото председателят и кметът му споменаха, че е добър специалист.
И новия тракторист пристигна в бригадата. Щом го видя, Руси Кирилович пребледня, по челото му изби студена пот, коленете на краката му издайнически затрепереха. Разбра, че от този миг проблемът му с новия член на бригадата ще бъде много сложен. Бригадирът протегна ръка към младия мъж, представи го пред бригадата и всеки тракторист. От този миг Руси Кирилович знаеше, че този проблем щеше да бъде лично негов и от него в бъдеще ще зависи падението му или физическата му смърт.
Русначето започна работа. Беше такъв тракторист, че слагаше в малкия си джоб не само механизаторите от собствената бригада, но и трактористите от другите бригади. Нямаше по-добър познавач на селскостопанската техниката от него. Руси Кирилович внимателно го наблюдаваше, дори не го изпускаше от очи. Не знаеше какво може да се очаква от него. Русначето работеше за трима. Никога не отказваше помощ и скоро в селото се заговори за него като за незаменим работник.

Така измина половин година. За Коледа бригадата получи премиални. Пари и платове за панталони, жените плат за рокли. Мъжете се напиха и се впуснаха в спомени за отстъплението на румънците, гладните години, за промяната, която настъпи след колективизацията сред селяните. Русначето нито се напи, нито вземаше отношение в разговорите. Казваше, че си има свои грижи и в най-скоро време трябва да ги реши.

- Да ти имам твоите грижи, – се шегуваха мъжете в бригадата, – и какви грижи можеш да имаш ти, ерген човек?

Русначето се усмихваше и казваше, че всеки си знае какво му е на душата и че всичко ще си дойде с времето.
Бригадирът вяло взимаше отношение в тези разговори. Изглеждаше, че и той си имаше свои големи грижи, за които никога не споменаваше никому. Беше взел да вдига високо кръвно налягане, от постоянните му кахъри косата му се прошари, отслабна.

Така измина една цяла година работа на Русначето в тракторно-полевъдната бригада, след нея се зареди втора и ето че това руско момче подхвана третата година в селото. То вече свободно говореше български, момите го заглеждаха, даваха му знак че го харесват. И той ги харесваше, но с никоя не се завързваше по-дълбоко. Русначето водеше доста затворен начин на живот. И по характер беше мълчалив. И дойде есента на третата година, когато трактористите трябваше да теглят комбайните за прибиране на царевица. Вечерта на полевия стан, по правило, идваха пазачите. Случи се така, че Русначето и възрастният пазач бай Веско седнаха да вечерят един срещу други. Пазачът се позагледа в тракториста един път, после хвърли внимателен поглед втори път, цъкна с език, поклати глава и не се сдържа:

- Ще ми дойдеш на гости и ще си оправиш онез бели, дето ги направи преди години. Още седят така. Знаеш за какво става въпрос. Ей, яко момче си ти!

Русначето го погледна и се усмихна:

- Ами приложих последните сили, байно льо. Ще дойда, обезателно ще дойда.

Казват, че най-много човек страда от собствения си език, най-големия враг. На второ място са действията на човека. Щом се прибра в къщи, бай Весо не се сдържа за откритието и разказа на жена си, че Русначето, за което толкова много се говори в село, не е кое да е, а е онова момче, съветският разузнавач червеноармеец, който през 1944 година се появи в селото с окъсани селски дрехи и беше арестуван от румънската жандармерия.

- Не думай, не думай, - ококорваше очи жена му, ами сега Руси Кирилов какво ще прави? Та той е дошъл да си го върне. Помни ми думата, един ден ще го предаде или убие.

- Ще видим, – отвърна бай Весо, – но не ми харесва тази работа. Тогава Руси хем го напоил, хем го сложил да си почине и бегом в кметството. Предаде тогава момчето, с пяна на уста, че и пари му дадоха румънците за това. Пък младичко беше, имаше ли двадесет, не помня. Ама как изкриви железните пръчки на башката на прозорците, как само ги изкриви, досега не ми е ясно.

- Ще го питаме, – каза нетърпеливо жена му, – нека ни дойде на гости, нека. Тогава много ми дожаля. Как ли го е чакала майка му. Добре, че съм го нахранила.

И Русначето не закъсня с визитата. То с подробности разказа на бай Весо как Руси Кирилов го е сложил да спи, а самият побягнал в кметството да го предава, как го арестували и го разпитвали. На другия ден трябвало да го закарат в районния център Тарутино, и там трябвало да му решат съдбата. Трактористът не скри, че е дошъл на място да реши какво да прави. Бай Весо се замисли:

- Не повдигай нищо, момче. Бог ти помогна да оцелееш в тази страшна война. Достатъчно му е, че те вижда всеки ден. Мислиш ли, че му е леко?

Русначето се усмихна:

- А на мен лесно ли ми беше, като знаех, че щяха да ме разстрелят? Не, няма да реша този въпрос още днес. Интересно ми е другото. Как така Руси Кирилович е много активен комунист? Как е стигнал до член на бюрото на районния комитет на партията, член на районната ревизионната комисия... Не го ли мъчи съвестта нощем?..

Само след седмица слухът, че Руси Кирилов е бил предател, бунтуваше цялото село. Бригадирът усещаше това и не знаеше какво да прави. Така изминаха още две години. Русначето си замина след петата година работа. Така и не проговори и не потърси правосъдие от бригадира си. Изтормозен, болен и с разклатена психика след година почина Руси Кирилов. Казваха, че през последните месеци не бил на себе си и все молел за прошка някого.
← Дома. А. Киосе Дунайские волны. Саша Кокалко →

Комментарии