Моят комшия-Димитър Боримечков.

+1
Голосов: 1

180

Моят комшия-Димитър Боримечков.



Живеем с Димитър по близост: той на «Гоголя», аз в «Окола».
През 60-те години този «Окол», в центъра на Тараклий, е нещо като бесарабски, природен заповедник: ръпи, бутрак, уманца, кърска дъвка, пелин, цигански стан…Тук пасехме патките, пуйките, шиленцата …газихме чамур, правихме самански тухли…
Обаче «Околът» е бил в пределите на «посёлок городского типа» , а Димитровата къща вече е селска местност и жителите й малко с друг манталитет и, основно, са колхозници: изпъром «Сталин», сетне «Родина».
Моите улични и школни приятели живееха от двете страни на тази невидима, демаркационна и сословна линия. Обаче самият Димитър беше красноречиво отрицание на своят сой. Той активно се «качаеше», имаше релефна мускулатура, бягаше кроссове, ходеше със спортни, парусинови тапочки, които белосваше с крейда. Освен това, той носеше очила и говореше руски. Това напълно го правеше «вапцан гарван», го лъчеше от тукашният, махалински социум.
Ама на Димитър хич не му пукаше и той дори нас, по-малките, хич не забелязваше, както и нашите игри на война, футбол, карти. Не ходеше да краде по колхозните бостани и градини, не пасеше вцете на каникулите. По тази причина ние с Димитър не се познавахме, но самият той беше известен още през оние години с едно странно, за нашите краища и хора, увлечение: той пишеше в газетите заметки: за пионерски събрания, паради, ветерански спомени, спортни съревнования и т.п.
Но още по-странното беше, че сред моите однокласници се намери Федьо Воински, който е също наш комшия и който уйдисваше на Димитровият акъл и пишеше и той заметки.
Тъй те двамата обикаляха всякакви мероприятия, публикуваха тези заметки в райония, републиканския вестник , а веднъж, видяхме техните фамилии в «Пионерская правда». Бря!
Сигурно, това ги омагьосваше. Освен тази магия, Федьо, по неизвестна причина, се кефише и сурнеше от молдовански народни песни и биваше непременно канен на тържественните концерти наедно с Жорика Бурлаков, който пък слисваше тараклийци с български.
Но дойде времето да се раздяламе с школата и нашите герои, Федьо и Димитър остават вярни на своята младежка страст и дори се опитват да превземат Москва. Съветското образование ни даваше голям кураж и възможности за самореализация.
Нашите, макар и условни, връзки се прекъсват на десетилетие и с непреодолими разстояния: Кишинев-Тюмень- Усурийски край.
Обаче започва «перестройката», и аз побързах да се прибера у нас, в Тараклий, която в края на 80-те години е «комсомолска стройка» с всичките белези на разручкан и разграден двор с многоетажните бетонни бараци, смятани от наивните бесарабци за образец на «градският живот».
По всичките тараклийски кантори и управленски структури се натъкмили хора, пристигнали от целият Съветски Съюз и, особенно, от околните села.
И сред тази «вавилонщина» саде трима тараклийци ми напомниха старата, свидна Тараклия: Иван и Димитър Боримечкови и Степан Танов. Тутакси се вчепках в тях, като за спасителен надувастик: с Степан и Петър Афанасьевич- родознание, краеведение, с Иван-«Смешен петък», с Димитър правим първите български вестници «Български глас», «Мегдан», сътрудничаме с Болград, дружеството «Кирил и Методи». Димитър оперативно научава книжовният, български език и застава на своята съдбоносна стезя: да бъде вездесущият представител на тараклийската община в Бессарабия, Молдова, България.
Моят комшия-Димитър Боримечков.

Има такава категория хора, природни катализатори. Те може да не встъпват в реакция, но благодарение на тяхното наличие, реакцията върви успешно.
През дългите зимни вечери, чисто по-другарски и комшийски, сме седяли у Димитър на масата и с едно гърне вино какви ли проекти и планове не сме градили …И многото сюжети и хрумнувания именно през тези, почти случайни, вечерни лафове се раждат.
По природа , физически издръжлив, въпреки своят имидж на селски интеллигент, Димитър без колебание и суетен тъкмеж поддържа моите най-сумасбродни туристки проекти. Например, вие способни сте ли на 60-годишна възраст да се кукнете на бегонка и да хукнете през буджашкият кър, да изминете 100 километра за един ден и да направите няколко интервюта и купчина снимки или да изкарате хиляда километри по България ?
И в България, и в Бессарабия във всяко село или градче имахме на кого да се обадем и да носим хабер, защото навсякъде Димитър го знаят.
Така незабелязано сме стигнали към 70-годишният синор. Ама не саде Господ вижда, ама и хората виждат…какво човекът върше и какъв му е приноса в общественното движение към светлите бъднини.
« Творец на българското слово»
(На Димитър Боримечков)
Кой винаги ще ти помогне?
Кой ще ти може да даде необходим съвет?
Този човек, с усмивка на лицето
ще ти разкаже за родината му свята,
за родния език,
за обичта си неизменна към историята вечна!
И само Той ще се докосне до сърцето!
И Той ще ти възпее тази красота!
И творчеството му,
и думите тревожни, които ред по ред,
пораждат вярата и любовта
ще ти открият във сърцето красотата ,
и всяка сричка ти предава топлината!
Се казва Той,Чичко Димитър за децата.
В очите му се вижда мъдростта,
ама душата му живее с обичта!
Димова Арина 10 клас ТЛ «Иван Вазов».
«Прозата на Димитър Боримечков носи възрожденски характер. Тук се открояват мотивите за национални традиции, обичаи и нрави, изображава се патриархалната родова атмосфера «Не се прекъсват народните традицции» - из дневника на Димитър Боримечков. «Буджашка степ – легенда, приказка, реалност» – авторът представлява реалистично и правдиво историческите връзки и битието на българина от Бесарабия чрез призмата на романтични природни картини например «…Чуя ли пеенето на птиците или гласовете на децата, шумът на листата или бълбукането на тихата и сънна рекичка – трепвам, замирам за миг в очарование. Всичко това е моят роден край, моята родна и, в своята оскъдност, красива Буджашка степ.».
От реферата на Данил Стоев 9 клас Гимназия «О. Панов»
Но природата взима своето и у Димитър се пробужда древният инстинкт: в канторската котельня той започва да отглежда разсада: патладжан, тиквички, краставици…
Мен ме мами синята далечност,
мен ме викат белите звезди.
Искам да остана в тази вечност,
гдето има слънце и мечти,
гдето има радост и надежди,
здраве и усмихнати деца...
Гдето с обич нови песни пеят -
и душа откриват, и сърца.
Мен ме мами синята далечност,
мен ме викат белите звезди.
Но, уви, отдавна съм обречен
тих да легна в черните бразди.

Моят комшия-Димитър Боримечков.
← Как се кроили и крали нашата история? Парканская свадьба. →

Комментарии