Малгарските българи.

0
Голосов: 0

618

Малгарските българи.


В началото на ХIХ век в Малгарската каза на Одринския вилает има две села с българско население, които носят имената Яйла гюню и Харалагюню. В разговорния рупски диалект се именуват гюнювци. За името езиковият археолог Тодор Балкански споделя следното: „Българското име Гюнюв е редакция на Гюнюво, по вероятно Гюнево, а наставката юв и ев субстанцивира употребата на село – Гюнево село.
През 1828 г. щабът на Дибич се установява в Одрин, войските му се разполагат в Източна Тракия. По време на окупацията, селяни от Малгарско наблюдават руски църковни служби и се очудват, че са на език, сроден на говора им. От своя страна русите узнават, че и в тоя край живее славянско население, именувано рум милет, което слуша църковни проповеди на гръцки език.
За военните си цели, войските строят път от Кешан до Малкара, използват каменната кариера между селата Гюнюв и Теслим. Част от населението се обвързва с руснаците. Те печелят войната, но българите остават с празни надежди за свободата си. Имперска Русия е пряко заитересована от привличането им в новопридобитите земи. Включената в Одринския мирен договор точка тринайсет, урежда преместването им за осемнайсет месеца. Време, за да продадат имуществото си и да тръгнат след тях. Командирите не спазват този срок, подтикват ги към фамилни, групови и единични преселения. Занизват се тежки кервани от волски коли към Влашко, Молдова и Бесарабия. Това явление се повтаря и след 1856 г.
Процесът предизвиква възмущението на възрожденските ни умове. През 1861 г. Г. Раковски помества гневна статия в „Дунавски лебед”, год 1, бр. 53, и възкликва: ” Къде отивате, българи!” В Букурещ отпечатва брошурата си „Преселение в Русия”, като използва псевдонима „Един българин”: ”Ние това преселение го назоваваме една от най-големите лудости!” – пише в нея. Чува се и гласът на
Антим Първи, който зове да не се обезбългарява Тракия, със знанието на османските власти. Великата порта е принудена да вземе отношение, имиграцията в източните райони се отразява отрицателно на икономиката й. Тя тръгва към преговори, проявява гъвкавост, моли за намеса гръцкото духовенство. Султанът прави отстъпки за връщане, но са закъснели и без успех.
Отпътувалите след тях от Одринско, се настаняват в руската тогава Одеска област. Отсядат в с. Лошчиновка, тогава българско Кайраклий (Кайраклия), метрополия на 20 км североизточно от Измаил и 20 км югоизточно от Болград, с население над 3000 жители.
Някои изследователи посочват началото на метрополията през 1816 или 1822 г. (Шабашов, 1999, 95). Като първозаселници те назовават хора от Тракийското поле. В българската етнография тракийци са българите от Беломорието - Източна и Западна Тракия. Според Е. Чешко (1952, с. 22), селото е основано след 1816 год. от бежанци от Югоизточна България. Първите преселници се установяват в Карланеш де Конгас, в района на Исмаил, като водят със себе си големи стада овце. През първите години живеят на къшли, след което се събират в село. За първооснователи се посочват фамилиите Паскалови, Кисьови, Желеви, Матееви. Диалектът им е с чертите на тракийския говор.
Според Вера Киндратова Иванова в Кайраклий през 1861 год. идват още 62 семейства с 462-ма българи , водени от дядо Родион. Първите заселници са Димитър Ушанлъ, Никола Петров, Никола Топалов, Сава Чобанов, Давид Арнаут, Прокопий Греков, Михаил Узунов и др. Посочва антропоними като Близнакови, Боеви, Далакови, Иванови, Карапетрови, Карачобанови, Георгиеви, Вълкови и др. Като кварталоними посочва Горния край, Дирету, Долния край. Видно е, че се изяснява основаването и името на метрополията Кайраклий.
В края на 1860 г. възниква напрежение между българите и влашката администрация, която проявява над тях насилие – убити са десет души, ранени са над двеста. 21000 души се изнасят в руската част на Бесарабия. За пръв път се заговорва за руско имперско покровителство, за „подаряване” на административна и данъчна автономия за българите.
Руската политика поощрява миграцията. Някои като губернатора на Новорусийския край М. С. Воронцов, открито заявяват, че искат селяните като крепостни, но И. Н. Индзов, от създадения през 1818 г. Попечителски комитет, се обявява против подобни планове. Под негово ръководство, през 1861 - 1862 г. започва масово изселване в Запорожието, Таврийска област. А. Скалковски и Г. Занетов го обясняват като „най-могъщо, милостиво покровителство” на царизма.
Т. Балкански съобщава за селища от Одринския вилает, които в началото на деветнайсти век мигрират от първоначалните си селища и пренасят имената им. Такива са: Долу кьой (сега Михайловка) в Таврия, район Бердянск, (М. Греков, 27), Ени кьой (Новосьоловка), Измаилски район, Молдова (А. Войникова,176), Чомлек кьой (Виноградское), Одеска област (Е. Хаджиниколова, 16), Паша кьой (Новосьоловка, Софиевка), район Тараклий (Куртев, 249), Вайсал (Райновка), район Бердянск, Таврия (А. Войникова, 40 и М. Греков, 270) и много други.
След Парижкия договор от 1856 г., Онгълът се предава на Влашко (Румъния), после се връщ срещу Северна Добруджа. За руската дипломация, за мотивацията на това приемане и предаване, митлополит Методи Старозагорски пише на с. 66: ” Каквото Русия взема от България, взема свое. И като го даде на някоя балканска държава, дава своето. И го дава не на някои чужди, а на свои. За славянска солидарност, за циметниране на славянския патриотизъм. Честта се пада на българина, загдето е послушен русофил, той да послужи за цимент и да върже православните нации. Останалите са недостойни за тази чест!”
Едни от първите основани дъщерни села са Гюневка и Гюнiвка (Алла Войникова „Селища с българско население в Югозападен Буджак”). В Руската империя годините им не са спокойни. В началото им раздават храна и земя. Живеят в дупки, изкореняват храсти и дървета, строят къщи, храмове за богослужение. Ако решат да се връщат, биват хващани и наказвани жестоко. Не плащат данък на хазната, освободени са от военна и гражданска служба.
За тези села в „ Истории городох и сел Украинской ССР, Запорожеская область”, Киев, 1981г. с. 370-375 е записано следното: ” Гюневка е село, разположено на брега на р. Чокрак, приток на р. Обиточна, на 46 км от районния център, 18 км от железопътната гара Верхний Токмак-1 по линията Пологи – Бердянск, на 14 км от шосето Каменка – Днепровская – Бердянск. Населението е 751 човека, „преимуществено българи”, произвеждат зърно, месо и мляко. Развиват градинарство и овощарство. Селото е основано в 1862 г. на мястото на ногайското селище в Кахнас от български преселници от Кайраклий, Бесарабия и „ малко преселници от Киевска и Харковска губерния”.
След революцията 1917-1918 г., новите господари от Кремъл преобръщат живота на българите в Таврия , причиняват страшни беди, убиват десетки хиляди. В този район се оттегля щаба на ген. Деникин, с него пътува и бесилка. Наказателният му отряд „Дроздов” масово мобилизира и прочиства българските села. След него идва барон Врангел. Войските му окупира земите, подлагат на терор и изтребление населението, обират и конфискуват с труд събраното имущество. Тридесетте години са известни с Голодомора в Запорожието, говори се за човекоядство, за над 20000 убити. Четиридесетте години са известни със съветските изтъпления и интерниране в цяла Евразия.
Второто село в Запорожието – Гюнiвка е малко известно в българознанието. Сближава ги факта, че населението и на двете селища е от колонисти от метрополията Кайраклий в Молдова, че имат еднакви традиции в поминъка и бита, че са от групата гюневци, които пренасят в новите си колонии не името на Кайраклий, а на по-старото за тях Гюнево.дяване на преселническите вълни.
Изградената от нас хипотеза за тези гюневци, пропътували Бесарабия, Междуречието и Таврия, за да образуват две села, да ги именуват по един и същи начин на старите си селища, да удържат на административния напор и недоволството на властите, да пренесат езика и поминъка си, да опазят традициите си, получава доказателствена част чрез трудовете на ономастите Тодор Балкански и неговия последовател Димитър Маринов.
Станка Битлиева - потомка на малгарски българи от с. Яйла гюню
Карта на Мраморноморската част на Одринския вилает, където е село Яйла гюню

Малгарските българи.
← Една мечта на дядо Митьо "Търсете бикът" есе →

Комментарии