Козленцето Гайда

0
Голосов: 0

168

Козленцето Гайда


От първите дни на новото място всички мечтаели за построяването на малка и красива църква в селото. Спомняйки си за традициите и историята на своите предци, Георги Райчев не се сдържал и разказал за своята заветна мечта, която не му давала покой, неизменно свързана и напомняща за прародината. Всъщност той съвсем не могъл да живее без българската гайда, издаваща звуци на родните мотиви по-особено тънко и красиво, не е случайно в селото го считали за най-добрия гайдар.
Вече в Заря са построени няколко църквички, зелени стадиони, красив Дом на културата, уютно училище, пораснали внуците, с които той много се гордеел (имал трима: Юри, Петър и Игор) и той през цялото си свободно време сега свирел на българския инструмент.
От самото си детство Георги Райчев знаел само две неща: работата и музиката. Още от малък той се научил да свири на гайда. На нея свирили и баща му, и дядо му. И той им подражавал във всичко, внимателно следял движението на пръстите им, работата на устните и много искал да се научи на този традиционен и възвишен занаят. Младото семейство започнало да си стъпва на краката, а в къщи имало само един инструмент, и малкия Георги го учили безусловно да го пази. Самостоятелно да свири не му разрешавали, разказвали за отдавнашните традиции в семейството, за това, че баща му започнал сериозно да свири чак на 12 години. Но момчето не искало да се примири с това. Нямало търпение самостоятелно да овладее това неповторимо вълшебство…
Подкарал малкият Георги седмата си година. И ето че веднъж, когато у дома нямало никой, се сбъднала неговата мечта. С треперещи ръце, нежно прегърнал гайдата, той без разрешение свирил и свирил, не чувствайки нито умора, нито смазване на все още слабите пръсти, нито подуване на детските устни. Връщайки се у дома родителите, чувайки музиката, помислили, че е дошъл техният родственик от България дядо Димитър, който научил много хора в Буджака да свирят на българска гайда. Влизайки у дома, всички се вцепенили от удивление…
Дядо Георги вече погребал родителите си, след които останали и царският режим, и румънските порядки, и съветските времена. Всички с усмивка си спомнят отговора на прадядо Георги на въпроса: «При коя власт е било най-добре?». След дълга пауза звучала една и съща фраза: «Беше най-добре само тогава, когато едните вече си бяха отишли, а другите все още не бяха дошли!!!». Отдавна било, отдавна… Но досега никой и нищо не можело да го спре и в работата, и в музиката. Мнозина се възхищавали на трудолюбието му. По сенокос той съкрушително действал с косата, при това се повдигали и отпускали силните и твърди мускули на плещите му. Дядо Георги изглеждал като могъщо дърво, израсло на плодородна земя. Този образ на обикновен селски труженик, разтърсен от житейски обстоятелства, но не сломил се, нищо не питащ и някак си благородно твърд, проследяващ всичко: просто уморено селско лице, отрудени ръце, всесезонна национална наметка, широкопола шапка, самоделни остроноси цървули. Силно основавайки се на своята трудова дейност, без съжаления, напразни надежди или страхове, той излъчвал някаква човешка чистота, правел впечатление на необикновено величествен, впечатление на човек, който е постигнал вътрешен мир със самия себе си. От цялата фигура на Георги навяваше степна мощ, изхождаше тържество на свободния човешки труд, светлина, сякаш вътре в него е скрит източник на светлина. Гайдарят приличаше на много български колонисти, доживели до почетната преклонна възраст, той напомняше интелигентността, аристократизма на всеки преселник, които се заключават не във властта или произхода, а във вътрешната сила.
Майсторът със своя инструмент – вечен доброволен роб на изкуството, способен да покори целия свят. С него той се събуждал и заспивал, свирел преди работа на полето и след това. Канели го от всякъде на различни празнични мероприятия, на които той винаги свирел с голямо въодушевление. Ако свириш без душа музиката е фалшива, отразява воплите на нещастния скитник или вие като вълк единак през нощта. Музикантът превръща болката и сълзите в красота, скръбта и носталгията – в душевна хармония. По-скоро дървото ще се превърне в пепел, и железните затворнически решетки ще ръждясат от хорските сълзи, отколкото той да престане да свири, да прекъсне връзката на щастливото детство с желанието свободно да твори за своя народ. Музиката на дядо Георги предизвикваше в душата на всеки българин истинско сътресение, тя постепенно се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, вдишвайки чистотата на природата, мислено пренасяше слушателя през целия Буджак, през Дунава, през ярко-зелените поля и ливади до най-красивите и родни планини на вселената. Това е и истинската философия на живота!!!
В последно време музикантът място не можел да си намери във връзка с това, че останал без своята единствена «спътница» в живота, без любимата си гайда. Поканили някъде майстора да посвири на гайда на Гергьовден. Традиционно всяка година през майските дни жителите на Зара винаги се стараели по възможност да заколят овен или агне. В дома на именника отрано сутринта запалвали пред иконата на «Георги-Победоносец» кандилото, после чакали гостите, основно съседи, приятели и роднини с деца, които идвали да «полеят» виновника за тържеството. Съгласно обичая на българския народ гостите подарявали хавлиена кърпа или риза, сядали на масата и си пийвали за здравето на Георги българско червено вино. В един от тези празнични дни дядото, както винаги, свирел с голям възторг. Публиката била доволна и аплодисментите й се чували чак в Татарбунар. Белата дошла неочаквано…
Изведнъж един от подпийналите слушатели поискал вече доста стария инструмент, неочаквано рязко придърпал гайдата към себе си. За Георги това било недопустимо, той на никого не поверявал своята любимка, у него се появило лошо предчувствие. Всичко се случило неочаквано бързо, до бой не се стигнало, но гайдата в тази мъжка суматоха била безвъзвратно развалена, въпреки че майсторът се опитал да й даде втори живот с качествен ремонт, но нищо не помогнало.
На гайдарят му се струвало, че животът е спрял, не му се искало нито да живее, нито да работи. Тази страшна нощ била неспокойна, клоните на акацията шумолели, изплашени от злия студен вятър. На следващия ден дядо Георги бил по-черен от облак. Работейки, той мятал метлата и лопатата, хвърляше се на земята с лице надолу и цели часове лежал на гърдите си неподвижно, като уловен звяр. На следващия ден въобще не излязъл от къщи, лицето му буквално се вкаменило. Стаята станала тъмница, приличала на гробница. Седейки на кревата, опрял ръка на бузата си, тихо и отмерено се поклащал, стенел като куче, виещо преди буря, сълзите му незабележимо капели като мокри есенни листа. Дядото започнал да мисли за смъртта, започнал да се готви за нея, отишъл на гробището.
На децата и внуците му им било болезнено да гледат тези мъчения. Всички стояли замислени. Те се досещали, че спасението на родния дядо е само в изкуството и решили да му подарят козленце на име Жорко: нали най-добрите гайди от край време се правели от кози или телешки мех. Проявата на внуците прекъснало нишката на размислите на българския гайдар. Подареното козленце стояло пред него на слабите си разтреперани крачета, то се хлъзгало и треперело с цялото си слабичко, бяло с черни петънца телце. Едновременно то строго и умно местело черните си очички върху всички наоколо и държало ушите си изправени. Дядото бързо хванал скъпоценния си подарък и го пъхнал в пазвата си. Малко по-късно го сложил при себе си в леглото, прикрил го със своя кожух, изтичал за мляко и слама. Нито една майка не се е грижила така за детето си. През цялата нощ се занимавал с него, слагал го да легне, поил го с мляко и сам заспал сладко чак до сутринта.
Козленцето също бързо и страстно се привързало към дядото и не се отделяло от него нито на крачка. То било изключително умно, бързо растяло, към мнозина било гальовно, но обичало само своя стопанин. Георги също го обичал много.
През цялото си време Георги се грижел за Жорко. Хранил го, а когато козленцето си навяхвало крачето, го превързвал, слагал му компрес, масажирал го и даже го слагал да спи при него в стаята на специално отредено място. Сега той, както и преди, отивал в Сарата да послуша музиката на колегите си, без това Георги не можел да живее, но само че това се случвало все по-рядко. Ръцете и устните му мислено свирели заедно с музикантите, както в детството, но да свири на чужд инструмент (предлагали му нееднократно) старият майстор категорично отказвал по силата на своето особено семейно възпитание.
Жорко пораснал, а дядото основно само с него общувал. Ако козленцето лудувало, бягало и скачало из стаята, било достатъчно дядото само да повиши глас или да тупне с крак и козленцето с виновни маслинови очички веднага се успокоявало и тихо лягало на своето място, извръщайки своите прозрачно-ярки очи или внимателно се свивало на кълбо в краката на Георги. Когато дядото високо викал: «Жорко! Ела да пиеш мляко!», то козленцето моментално подскачало, ловко прескачало прага, подтичвайки към своята ярко червена чинийка. Как сега да не си спомним за предаността на японското куче Хачико, което чакало на гарата своя стопанин около девет години до края на дните си. В селото нарекли козленцето с ново име – «Гайда», тъй като всички знаели за бъдещото му предназначение… И се получил отново същият този прост и прекрасен образ на съюза (музикант–гайда), но съвършено различен по съдържание. Трудно е да се каже къде има повече душа? У почти родната беззащитна бъдеща жертва или в неповторимата любима българска музика, която възпява традициите и културата на своя народ, вдъхновя за осъществяването на мечтата.
Душата на дядото не можела място да си намери, трябвало да се простят с Жорко. Внуците започнали да предлагат помощта си, но те не знаели, че дядото вече няколко пъти с нож в ръце се опитвал да се раздели със своя питомник. Идвали му разни мисли: да остави Жорко да живее и да купи друго козле, но то все едно не е вечно? Много му се искало да увековечи своя любимец, правейки от него предаваща радост и вдъхновение гайда. Освен това дядото не искал да натоварва близките си, тъй като времената били тежки, младите се устройвали, водел се отчет за всяка стотинка.

Времето минавало, дядото с козленцето се разхождал из селото като с куче, а да го заколи никак не се решавал. От съмнения, от разбиване на дългоочакваната надежда, от вътрешни преживявания гайдарят посърнал, рязко остарял.
В това време внуците предлагали своите услуги – в отсъствието на дядото да заколят козленцето, но дядо Георги никак не се решавал… Идеята, която го мъчела, намерила своето ново попълнение. То се заключавало в това, че дядото решил заедно с козленцето да посети традиционния празник на гайдарите. Той взел Жорко на ръце и опрял бузата си към неговото биещо сърце, а той в отговор силно и по роднински се притиснал, вдъхнал миризмата на своя стопанин – селския труженик, мириса на прекрасните Буджакски степи. Георги, в своята посребряла от дъжда «шуба», му обяснил като на малко дете тънкостите на свиренето на гайда, за силата на звука, за ритъма, за синтеза на синхронното действие на тялото, устните и ръцете. Сторило му се, че козленцето всичко разбира, с цялото си същество ще се отдаде на музиката, покорно, доверчиво ще я последва в някакъв друг свят, незабелязано кимайки в такт със звучащата музика. То се държало тихо и само преди тръгването проблеяло три пъти, сякаш се прощавало с присъстващите. Този ритуал не бил случаен, тъй като въпреки всичките си съмнения, дядо Георги все пак се решил… Той помолил внука си Игор, най-младия и послушен, да изпълни съдбовната мисия. Майсторът го помолил да направи така, че да не бъде болезнено за козлето, концентрирал вниманието му върху това, че е много важно да не повреди кожата – бъдещия мех на гайдата. Той няколко пъти обяснил и даже нарисувал на лист цялата предстояща процедура, въпреки, че за Игор това задание не представлявало никаква трудност, тъй като всички съседи го викали за помощ при клането ту на прасе, ту на овен. Въпреки това, това традиционно жертвоприношение с помощта на внука съселяните не одобрили, с тях после неволно се съгласил и Георги – не трябва такъв грях да се прехвърля на младеж – и сам се заел със сложната мисия, извършвана от предците без размисли от край време. У него в главата звучала старинна народна песен, куято са передавала в селото от поколение ду поколение «Забляло шаро агне»:
Провлекли садур три стада,
Ой коледо, мой коледо,
Първо й стадо звънче дрънка,
Второ й стадо кавал свири,
Третю й стадо егни блеи,
Отговаря Нанко чабан:
– Ни блей, ни блей, шаро ягне,
Да разбляваш девет майки,
Девят майки подойнички,
Твойта й майка гич прилична,
Ем рогошка й карабашка,

Твойта й майка продадъна,
Приз бял Дунав прикарана,
На нов пазар продадъна,
На нов дюген заклана,
На нов чингел зъкачена,
Наздрави ти, Нанко чабан,
Него пеим, бога славим.


Отново настъпил май и заедно с пролетта, у околната природа се събужда желанието да живее, да твори по-новому... възкръсват спомени, възражда се с нова сила и дългоочакваната мечта. В един майски ден настъпил такъв момент, когато всичко благоприятствало замисленото: съседите омъжвали дъщеря си, хармониката громко свирела от сутринта. Георги се решил. Той чакал вечерта, когато всички ще отидат на сватбата, когато традиционно ще засвири любимата гайда. Стъмнило се…Музикантите свирели все по-страстно и по-звънко, и след минута душата на дядото се изпълнила със съвсем друга скръб, със съвсем друга тъга. Тя треперела от неразбираем възторг, от някаква сладка мъка, от жажда за нещо – и Георги вече не разбирал на сън или наяве става всичко. Той с цялото си същество се отдавал на музиката, покорно я следвал в някакъв друг свят – и отново се виждал на прага на този прекрасен свят като доверчиво и младо момче.
А музиката звучала все по-силно и по-силно, сякаш го уговаряла и му помагала да направи последната крачка. Сторило му се, че и Жорко знаел и разбирал всичко, той доверчиво и без страх поглеждал със своите умни очички, леко помахвайки с опашка. Той се отрил о крака на дядото, и когато дядото с въздишка го взел на ръце, го целунал по розовото лице, козленцето за миг нежно облизало мустаците, брадата и носа на Георги, застинало в покорна поза. Жорко за последен път жално, дълго и всеразбиращо погледнал своя стопанин. Две прозрачни тежки сълзи се отронили изведнъж от очите на дядото: едната паднала на стръмното челце…, другата – на лявото краче. Очите им, пълни със сълзи, се срещнали с такава любов един към друг, че цялото същество на проникналия с глава към козленцето дядо крещяло на целия свят: "Нашето самопожертвование – е единственото безсмъртие, което можем с теб да споделим, моя "Гайда"! Слушайки все по-усилващите се звуци, поглаждайки козленцето, старият гайдар с трепереща ръка взел предварително наточения нож и след минутно колебание забил студения метал… След този кратък порив се образувала неописуема пустота, която той отдавна предчувствал. Струвало му се, че той вместо Жорко усеща студеното острие на ножа в крехката шия… Дядото затворил очи, рязко се обърнал, неочаквано изпускайки окървавения нож. В главата му всичко се замъглило, Георги целия се покрил, после започнал да се задъхва. Спасителните звуци на гайдата изведнъж спрели, тях просто вече не ги чувал безумно влюбения в музиката майстор, не чул късия сърцераздирателен вик, не видял потока пронизваща струя алена кръв на козленцето: на преден план изплували всеразбиращите и безпомощни очички на жертвата. Наоколо всичко помътняло, после бавно, постепенно се появила ярка светлина: светкавици, наситени с цвят красиви балкани се редували с ярко-зелени въздушни поля, с ливади, долини и езера. В един миг целият живот преминал в няколко кадъра. Прекъснала се лентата на два живота едновременно… А музиката продължавала да звучи…


Откъс от повестта "Мечта" на Иван Пастир
Теги: заря, гайда
← История за преселването Българите и гагаузите в Сфатул Цэрий. →

Комментарии