Комшийски лаф. В. Шукшин

0
Голосов: 0

375

Комшийски лаф.  В. Шукшин

В събота, под вечер, на пейката пред къщата седнали двама мъжи, двама комшии и чакаха баня. Единият дошъл до другия да се измие, защото неговата баня е на ремонт. Пушат. Времето е топло, тихо. Из село също палеха баните: миришише на бански къдежец.
- Тезек тази година…няма ли да сечем ?- пита този, който дошъл да се мие, по-млад, сух, скулест, мургав.
- За какъв ми е …бавно, с закъснение отговаря по-старият. Той се взираше към улицата, но нищо там не съглеждаше, а сякаш, за нещо мислише, спомянаше…
- Аз, пък. не знам, какво да правя. Да сеча ли…
- Докарай си курай и пали.
- Не знам…Може и с курай.
- Разбира се.
- Ти жа събираш ли курай?
- Аз, може би, жа си купя кюмюр. Жа вида.
- Май, че жа докарам курай. Не ми се морочи с този тезек.
Оният, по-старият, спокоен, тромав, хвърля под краката си угарката, настъпва я. Погледна замислено в земята и вдигна глава…
- Искаш ли да те разкажа, как жа ме заравят?- ухили се той с пресвитите си очички.
- Я! – учуди се сухият, мургавият- ти какво?
- Искаш ли?
- Ти дали се стягаш да мреш ?
- Не се стягам. Аз не бързам, но затова пък точно знам, как жа ме погребват. Да кажа ли?
- Бря! Какво става с тебе ? - пак пита другият, по-младият.
- Значи, жа стане тъй: умрях . Ме омиват, едно-другу, лежа в голямата къща, ръцете ей тъй…старият показва, как жа са ръцете. Той гълчеше спокойно, в малките му , умни оченца святкаха веселинки- Жена ми плаче, децата хълцат…Хората стоят. Ти, например, стоиш и мислиш: «Интересно, жа ме повикат на помен или не?»
- Я, чакай – обижда се мургавият- защо, пък, кяр тъй ?
- Шегувам се - казва разказвачът. И продължава пак сериозно- ти жа стоиш, опрян на кена и жа мислиш: « И от какво ли Кольо се фикна? Някой ден и аз все тъй…
- Тъй всичките мислят
- Жена ми жа нарежда: « Въх, Кольо, миличък ти наш…Защо ли ни остави на тое опустял свят, сокол ти наш… Нивга такива думи не смишляват, ама ако умре човека, начеват: «сокол», «гълъб»… Защо ли тъй?
- А, ми за последен път…не е жалко. И още добавят : « краченца», «кунки», «главичка»….Ох, си отходил ти със своите краченца по тае къщичка…А който търнаци има 45 размер- пак «краченца» !
- Защото в този момент е жално за човека. А когото жалиш, той се вижда маничък.
- А ми сетне?
- Сетне жа ме опяват и носят на гробищата. Оркестър пазарили за 60 рубли. Тук значи: нашата платила тридесет рубли и още тридесет изкънкала от моите.
А за какъв ми е дявол този оркестър ? Аз нали няма да го чувам вече ?
- Да. Един пред друг се фудулят. Едни заравят с оркестър, другите гледат тях, и също. По-добре тези пари за помен да изхарчат…
- Во! И аз тъй казвам: кой за какво, а ти за помен.- старият тихичко се изкиска.
Младият не се смее.
- Когато седнат, и помена жа бъде голям: със приказки, спомени, плюскане-тогава, нали, жа струва повече пари, отколкото да минат веднъж с оркестъра?
Мина оркестъра. И какво? Ти сами казваш: « Хич не ми трябва».
- Тае работа се върши не за умрелите, а за живите. На тях нали им трябва да покажат, че те…уважавали покойника, ценили го. Значи и парите не им се свидят.
- Не им се свидят! Кяр жена ти няма да намери 60 рубли ?
- Жа намери. И какво?
- Защо тогава измъква тридесет рубли от твоите роднини за оркестъра? Да плати сама, щом уважава. За какво е този орталък ?
- Ама аз нали не можа да й кажа от гроба : «Плащай сама!»
- От гроба…Те и пред живите каквото искат, такова вършат. Дали им властта! На дъщеричката ми трябва да й се капи в очите, нещо се разболяли…Тя, пък, разбира се, плаче, когато й капят-боли.
А моята глоба и дура й крещи. Един път я спънах, тя връз мене. Аз пък…сърцето ми се къса, когато чувам дете да плаче. Не можа да трая.
- Но нали трябва ла се капи ?
- За капане- трябва, ама защо да кряскаш? То и тъй боли, а тя се изправила над детето и ръмжи: «Не плачи!». Как да не плачеш?
- Да…- на старият му се иска да продължи своят разказ, как ще го заравят- Че, слушай. Донасят ме на могилата. Ямата вече готова…
- Ямата аз жа копая. Аз на всичките копая.
- И тъй да бъде.
- Аз на Стародубов Ефим копах…И не саде неговата яма, ама отстрани и за бабата още прикопавах. А те даже на помен не ме повикаха. Главното, аз самичък поисках да копая : обичах стареца. И не ме повикаха. Разбра ли?
- Е, дъщерята му и синът му, пристигнали отдалеч, какво те тук знаят: кой копал, кой не…
- Те не знаят, а ми нямаше ли кой да им подскаже? Старата знаеше…Не, това хората са такива. Две рубли ме мушнаха в ръката. Исках да ги напсувам, но грях е…
- Кой те ги мушна?
- Племенница някаква. И тя в града живее. Разпореждаше се тук с умрелото. Дано се задавиш с тези двете рубли, аз по-добре жа се взема едно шише червено и жа спомена стареца самичък. Аз го уважавах.
- Трябваше да вземеш двете рубли и да си купиш…
- Ама аз копах не за пари ! Нали казвам, че уважавах човека, ние веднъж се давихме. Аз пасех колхозните крави, а той доведе своите две телета. И намислихме ние с него да прекараме стадото на Сухият остров-там тревата е голяма в кастранака и сянка има. Поведохме го, ама неговото теле го отнесе водата. Стареца се изсили подир телето и се нагълта. Водата засурна телето в едни храсти, дядото се оборави и ми прави знак да съм спасявал телето…
- Спасихте ли? Телето.
-Спасихме. Добър беше дядото. Много ми е жално за него.
- Аз твърде не го познавах. Познавах, но тъй…Той дълго боледуваше?
- Не. Изпъром му се взеха краката…карат го в болницата. А той се срамува: как тъй всеки път да вика сестрата…Упря се: « Връщайте ме вкъщи! Там жа мра!». Интелигент се намерил - от сестрата го изсрам. Тя за това получава пари.
- Ама и да прибират ката ден под тебе пак не е …
- И какво сега? Той и тъй се стараеше по-малко да яде, повече мляко…Все пак жив човек. Как тъй?
- То тъй…
- Да беше останал в болницата, още щеше да поживей.
- Него без оркестър го погребаха?
- Какъв оркестър? Скъпи са всичките, като… Синът му инженерин работи, можеше и да…стиска се.
- Ама, тъй да се разберем, за какъв е чеп този оркестър на стареца?- казва стопанинът на банята.
- А на тебе?
- Какво?
- На тебе трябва ли те?
- И на мен, хич не ми трябва.
- На никой не трябва, но все пак заравят с оркестър. Не го заказва покойникът я. Живите, сами казваш. Да бяха обичали баща си, щяха да закажат. Скъперници.
- Пестеливи,- поправи го стопанинът на банята.
Мургавият погледна стопанина…кимна с главата.
- Ето и за себе си кажи: не съм скъперник, пестелив съм. А иначе- « не ме трябва оркестър, аз все едно не го чувам». Май, че те се свидят паричките. Какво толкова да усукваме? Нали хубаво ви познавам, и тебе, и твоята…Сте един чифт чизми. Дори сняг зимъска ви се свиди да харижите.
Старият преглътна това… скръцна зъби. Заговори тихо, с налягане:
- Леко живееш, Иване. Развали те се банята, без дълго да мислиш, си дошъл у комшията да се миеш. Аз, пък, нивга тъй нямаше да направя, дорде да не я оправя…и аз още й съм скъперник: ти се досурна у нас, аз нито думичка не те казах: върви- мий се. И аз съм бил скъперник! Привикнали хората на чужд гръб да изкарват…
Иван изважда кутийката «Памир». Запушва. Усмихна се на своите мисли, поклати с главата:
- Ай го, виждаш ли, начева да извира от тебе…Банята му се свиди…
- Не, че ми се свиди…своята трябва да дурдисаш. По хорските бани ли все ще се мъкнете?
- Ти нали знаеш, че нямам сега пари за дъски.
- Ти нивга и не си имал пари. От край време не си имал. Как другите имат? Защото пестят паричката. У тебе, ако се завъди някоя копейка, бързаш да я прънджосаш някъде. Баян купил на сина си!..Хъх!
- Какво има в това лошо ? Нека да свири.
- Виждаш ли, ти искаш пред хората да се покажеш, ама аз, скъперникът, трябва да те паля банята. За баян пари намерил, за банята – нямал.
- Мда-а ! Тьфу! Не ме трябва твоята баня, аман !- Иван се изправи.
- Саде искам да кажа, че си цицльо: жа пораснат твоите деца и спасибо няма да те кажат. Аз жа проживея в бедност, но децата си жа изуча, жа ги изведа пред хората…Разбра ли?
«Цицльо» не шавна, саде кимна с главата, давайки да знаем, че той всичко е разбрал и го има предвид.
- Твоят син вече начена да се явява пред хората, ама начена от арманите.
- Как тъй?
- Морковът много му харесва…в моят арман.
- Защо сега лъжеш?
- Питай го. И още го попитай, как е шлибката? Хапе ли ? И кажи му: другият път не с шлибка жа го сгаща, ама с конски камшик.- седналият ядно поглежда из-под вежди изправеният, - А иначе, гледам, сте много добри за чузда сметка, зер. А чуздата кобила, да знаеш, май рита. Тъй и обади на твоя баянист!
Иван, изумен от силата на погледа, с който го дари стопанинът на банята и армана, известно време мълчеше.
-Да-а, - казва той, - такъв, наистина, за два моркова жа те осакати.
- Свой трябва да имаш. Моите на баян не свирят и затова по чуздите армани не тършуват.
- Ти в детството не тършуваше ли?
- Не. Баща ми не ме учише на баян. А за кражбата - наказваше с камшик.
- Бря, какъв звяр!
- Звяр, ни звяр, а на хлапето му кажи: жа яде лобит с камшика. Тъй жа го напердаша, че сетне берите му кахъра.
- Тфу!, - Иван се обърна и тръгва към къщата си. Доста вече отминал, той се изви и казва високо: - А на тебе аз няма да копая! И на помен няма да дойда!
Стопанинът на банята и армана гледаше комшията със спокойни, презрителни очи. Виждаше се, мисли, как по-ядно да каже:
- Жа дойдеш. Там нали жа черпят…как тъй няма да дойдеш. Саде да те повикат- жа дойдеш.
- Няма да дойда!-сериозно, с заплаха отговаря Иван.
- А какво те хрумна, че жа умирам? Аз и тебе още жа преживея. Жа те преживея, Ванчо, не се надявай.
- Цицльо!
- Върви, отивай се…музика да слушаш. Валс « Защо парите не се въдят».
Стопанинът на банята и армана се засмя. Хвърля угарката, изправя се и тръгва къде двора си.

Превод от В.М. Шукшин "Хозяин бани и огорода"
Теги: шукшин
← Московский бомж.Повесть. Часть1 Первая мировая война и её последствия. →

Комментарии