История за преселването

  • Опубликовано:
  • Блог: Пенджер към света
  • Рубрика: История
  • Редактировалось: 2 раза — последний сегодня в 22:27
0
Голосов: 0

387

История за преселването



Разказът на Иван Фёдорович Водиничар много ме заинтересува и за да се убедя за истината, почнах да събирам информация по старите църковни книги и по хората. Благодарение на това изследовние прочетох целия родословния живот, като се оказа, и на моите предци по майчината линия – Воденичарови /Стойчеви/ -Недьов Димитрови.


По време на турското робство мнозина българи от поработена България мечтаели за свободен живот. И в началото на 18-ти век мнозина български семейства от различни райони на България приемат решение да се преселят в свободните Буджашки степи за да опазят своите деца от робство, за да запазят своята вяра, национална култура и роден език.
Младото семейство: Стойчо и Ирина, с двете си деца – петгодишния Недьо и дъщеричката-пеленаче / името й не е известно/ също напускат бащината си къща.
…С каруци,натрупани с имот, който трябвал да стане основата за създаване на ново стопанство,те тръгват в дълъг тежък път. Освен естествените трудности, преселниците били преследвани от турците, които с голяма жестокост ги грабили и убивали.
…Изморените коне дърпат тежките каруци с завързаните към тях крави и кози. Мнозина от добитъка падали от изнеможение и ставали за храна на измъчените пътници, които после с нови сили поемали тежкия си път.
Хората вървели пеша, бутали каруците към баирите и възпирали надолу. Спирали се накратко край изворите за да си вземат вода и напоят добитъка. За почивка избирали затулени места по гори и дерета, за да могат скришно да запалят огън да се стоплят и да се сготвят ядене. Рано сутрин, пред зората те пак тръгват в дълъг път, за който вече смятали, че няма да има край…
Това длително пътешествие преминавало спокойно. Вече се чувстваше дъхът на реката, всички с нетърпение чакаха срещата с нея да преминат на другия бряг на Дунава, където вече ще бъдат в безопасност.
В този страшен ден керванът спира край една гора, зараснала с гъсти високи храсти, които не им позволяваха да влезат навътре в гората да се скрият. Изморените пътници, крайно нуждаещи се за почивка, се настанили тук. Разпалили огън, от който се опънала редица къдежи и се вдигнали над тях.
Четирма въоръжени турци , пратени за преследване,забелязали къдежа и рипнали към гората , като зверове, които угадили многоочакваната плячка. Настанените коне, като усетили приближението, тревожно зацвилиха, хората се завълнуваха. За пръв път през пътешествието се срешнаха с голяма опаснст. В лагера започна паника. Всички се пръкат в различни стърни. На които конете им били по-силни, почнали да бягат.А Стойчовите конете били слаби. Решителната Ирина прегърнала люлката с детенцето, повикала малкия Недьо, който яко се хванал за престилката й, и се втурнала навътре в гората. Скрила децата в храстите и се повърнала за даде помощ на изгубеният Стойчо. Но вече нещо се е случило: чула страшен вик на Стойчо, след малко-кратък плач на детенцето, крясъци на озверелите турци и трополия на конете. После всичко стихнало…От страшното предчувствие на Ирина и се подкосили краката... С последните си сили, тежко престъпвайки, тя тръгва да научи с истината. Пред очите й се отвори страшна картина: съсяканото тяло на Стойчо в неестествена поза лежеше в кърви, люлката беше празна, след няколко крачки най-страшното зрелище: миличкото й детенце безмълвно висеше нанизано на дарака .Ирина обезсилено падна на земята и беззвучно заплака…
Стойчо и малката дъщеричка заедно с други жертви на нападението заровили край гората в една обща могила. Каруцата, останалата без коне, окачили за друга каруца и загрижените пътници пак си поели посоката. Печалната Ирина буташе каруцата и водеше за ръка единствената си надежда – синчо Неделчо… Тези хора много са виждали в своя живот: несправедливост, унижение, жестокост, но това, което се случи сега, не се побира в съзнанието им, всички мълчешком вървели с поникнали надолу глави. След два дни се явили първите забележителни места, гъсто обраснали с тръстика. Това било крайбрежието на река Дунав. Всички с надежда чакаха края на тежкото пътешествие. Зад Дунава ще почне нов, щастлив живот!
По разпределението в града Измаил групата за настанение попада в едно старо татарско поселение Чийший. Тук, в широката пустинна Буджашка степ, обраснала с високи гъсти треви, преселниците отново започват своят живот: Построили къщи, изработили земята и завъдили стопанство. Тук, на новата земя те продължили своя род, запазили бащината вяра, майченият език и българските обичаи.
Недьо Стойчев /1818 г./ на 25-годишна възраст се оженил за Екатерина Фьодорова /1820г./, имали четири сина: Фьодор /1844г./, Савва /1854г./, Николай /1857г./ и Димитрий /1863г /. До 1874г. Недьо Стойчев почива. Вдовицата Екатерина през 1875г. се омъжва за Николай Водиничаров и всичкото семейство Стойчеви придобяват фамилно Водиничарови. През 1876г. Екатерина пак овдовява. По-големите синове Фёдор, Савва и Николай Воденичарови /Стойчеви/ се женят, се отделят от бащината къща, а майката – Екатерина до !889 г. живее с най-малкия си син Димитър. На 67-годишна възраст, през 1889 година Екатерина Водиничарова /Стойчева/ почива. През 1890-та година Димитър Водиничаров- /Стойчев/ се жени за Мария Петрова, също родена в Чийший през 1874 г. и раждат пет деца: Илия /1894г./, Мария /1896г./, Иван /1898г./, Мелания /1900г./ и Василий /1911г./
Един от синовете на Екатерина – Илия Водиничаров е родният дядо на майка ми, Елена Иванова /Водиничарова/ и това стана една важна причина да се нареди родословното дърво на рода Водиничарови – Недьов –Димитрови, а също се проследва родословната на семействата Недьов-Тодоровите и Недьов-Димитровите, които и до днес живеят в село Чийший.

Ана Константинова
← Парканская свадьба. Козленцето Гайда →

Комментарии 2