Форумный сериал. Часть 2

0
Голосов: 0

1434

Форумный сериал. Часть 2


Николай Петрович, кръстник Павла прощается, бабушка вручает ему шмат теплого хлеба. Все провожают его до ворот. Затем дед с внуком переходят к пристройкам и огороду. Дед знакомит внука с хозяйством: птичник. свинарник, зайчатник,загон с тремя барашками, колодец. Созревшая черешня, шелковица.Вечереет. Закончив обход хозяйства, Павел с дедом возвращаются во двор.
-Сега дойде времето да те настаним. Баба ти иска да те натъкми в голямата къща, но , ако искаш можеш и в кухничката. Ний сега там не живеем, саде пролет пиленцатата гледами. Ама сега там е чистичко, прибрано. Хай да влезем да видиш.
Оглеждат кухничката: коптор,одър,килими, иконостас, асър,възглавници, часовник с маятник,вързоп с чепкана вълна. По стенити снимки: портрети, групови, един рекламен афиш със снимка на селски ВИА, друг с „Родолюбие". Павел спира до портрет на армеец
Дядо -Тва е моят баща. Той беше създател на първия колхоз. На тае снимка аз държа майка ти на раменете в колоната на първомайската демонстрация.
- Демонстрация? В Тараклий?
- Е. То не са като сегашните демонстрации, протести. Всичко беше мирно, спокойно. Се събирахме, се редихме на колони и минавахме по улиците до стадиона, пък по- късно на площадата. Там се запирахме, слушахме кво гълчи началството, гледахме концерт, сетне се пръскахме по парка на групи или се разхождахме по роднини, другари. Празнично беше, радостно: музика, всичките пременени...Сега това е забравено
- Тва са книгите на майка ти. Тя беше най-първата ученица. Всичко й беше интересно и лесно й се даваше. Ето тае картина е рисувана от нея. А тук тя държи награда, като победителка по надбягване на сто метра. Рекордсменка на школата. Често я взимаха на състезания. И пееше. С баща ти в един ансамбъл. Тий още от школата...се водеха. Той довадаше у нас и аз даже му казвах „зетко” Хубаво момче беше, весело, послушно. И ти жа мязаш на него. Майка ти на баба ти се метна- все по-нейному да бъде. Не знай малко да премълчи... Гледам,че ти хареса тук- сякаш, че си в музей. Баба ти искаше всичкото това да изхвърля -че било едновремешно, искала евроремонт. Насила я отговорих. Казах й, че ако няма да ти хареса, тогава нещо жа преправим.
- Не, нищо не трябва да преправате.
- Щом те хареса, жа кажа на баба ти да постели.
Дядото излиза, Павел разглежда книгите, бабата постила.Една от книгите привлича вниманието му. Той я сваля от полицата, сяда на одъра. На корицата й написано „ Български късмет. Иван Динев” Отвътре на корицата:” На тараклийския родолюбец Стьопата Ризов. С уважение- авторът.»
Павел сваля очилата, ляга на възглавницата и започва да чете. Екранът се деформира и започва историческата картина:

Дикторски текст на фона от видеоред :
С середины 17 века в Османской империи начался кризис общественно –политического устройства, который достиг наибольшей остроты половине 18-го и в первые десятилетия 19-го века. Глубокое разложение охватило государственный чиновничий аппарат, в среде которого процветали подкуп и вымогательство. Частая смена должностных лиц стала характерной чертой политической жизни империи и в ней воцарилось беззаконие. Результатом этого стало зарождение идей национального движения среди вассальных, ипорабощенных народов и сепаратизм в среде османской управленческой елиты.
В 1656 году молдавским господарем Д.Кантемиром подписан секретный молдавско- российский договор. Он предусматривал защиту Молдавии со стороны российской державы. Такой же секретный договор с Россией о противодействии османам был подписан господарем Валахии К. Брынковяну.
Разъяренный подобными действиями правителей вассальных дунайских княжеств, султан повелел мусульманскому духовенству во имя аллаха и Магомета издать фетфал-обращение ко всем туркам с призывом взяться за оружие, перейти Дунай и перерезать всех неверных, позволить грабить и жечь огнем селения, чтобы помешать русским продвижению на Балканы.
Кроме этого Османская Порта приступила к созданию ЭТНИЧЕСКОЙ БУФЕРНОЙ ЗОНЫ вдоль Дуная. С этой целью в указанную зону массово переселялись черкесы с северного Кавказа и ногайские татары из Буджака. Местное болгарское население стало подвергаться насильственной ассимиляции. Регион был переполнен военными гарнизонами и населению под страхом истезаний было запрещено разговаривать на родном языке.
Запись на церковном молитвиннике в 1812 г священника П. Пондева из г. Панагюрище:
«На побережье Черного моря христиане разговаривают на турецком языке, так как по их рассказам турки их мучали. Также, несмотря на мучения, они не приняли ислам. Об этом надо знать и помнить каждому. И это истина.»
Чтобы убыстрить процесс ассимиляции болгарского населения указом султана каждая семья должна была давать одного мальчика для воспитания в янычарском корпусе. При достижении определенного возраста из этих воспитанников формировали административные кадры и направлялись в родные села.

Спойлер
Добруджа. Нощна селска улица. Вижда се само осветленият прозорец на кръчмата.Покрай дувара плахо се предвижва възрастна жена. Пред вратата на кръчмата спира, се прислушва и внезапно отстъпва в тъмното. От кръчмата излиза ядосан Азиз, неотколе назначен от султанската власт за околийски началник. Той на миг спира да му привикнат очите на тъмното. В този момент жената го наближава.
- Христо!
- Ти,какво? Не знаеш кой съм?
- Азиз-бей, ефенди! Знам, зер , кой си. Ама има нещо, което ти не знаеш. Откакто пристигна в село, тутакси разбрах, че ти си моят син Христо. И белег родов имаш на дясното ти рамо.
Майката машинално посегна към рамото на Азиз. Той я отблъсва
- Git byrdam!
Maйката пада на колене
- Боже милостиви, боже праведни! Отвори му очите, владико небесен. Недей допускай да предаде майка си и рода си, сичките близки и роднини,еднокръвни и кръстени!
(Към Азиз) Когато хората ми казаха, че ти, страшния Азиз-бей, си моят син Христо, аз не повярвах. Ама хората сичко знаят и ми казват, че дяволите в огъня ти претопили душата. Аз, синко, не им вярвам. Не могат дяволите да посегнат на господне творение. Ама все едно ме мъчи сърцето: какво ли народа жа помисли за нас...
- Народа ли? Кого ти смяташ за народ? Тук народ няма. Има саде говеда гяурски. И повече с тези калпазански приказки да не ме закачаш, разбра ли?
- Ох, Христо! Беим Азиз! От звяр си по лош! Да не бих те носила под сърцето, люляла на ръцете...горко е на тези, който от тебе милост поискат.
- За гяури милост няма!
- Може миличък! Дошла съм от звяр милост да искам. Намя ли кой да ме отърве от това пусто майчино тегло!
Азиз псува, отблъсва майката и се отдалечава в тъмното. Из-зад кишето на кръчмата се задава човек. Това е Стоян, хайдутин.
- Мамо!
- Стоене, мале, ме късате жива. Ти пък от де се яви?
- От Луда Гора. А ти какво дириш тука до кръчмата? Тате тука ли е?
- Стоене, майко! Скоро да се измъкнеш от село! Новия управник Азиз –бей се кълне да те хване. Много лош човек е той! Треперим всичките от него.
- Мамо, аз затва дойдох! Да му пусна душицата на воля!
- Тс-с! Не бива, синко, такива приказки. Жа чуй някой и жа те издаде.
- Кой жа ме издаде? Аз съм в родното село!
- Както си в родното село тъй и жа те издадат. Страхът обърква акъла. Който предава се надява, че по-малко жа го закачат. Сякой си гледа зора. И ако утрепеш един душманин, друг жа изпратят. Няма спасение в кръвта, сине!
- И какво, сега? Излиза, че за мен няма място в нашето село? Цял живот да скитам из горите саде според това, че Азиз-бей не ме ще? Това обрязано куче?
- Ти, знаеш ли...
- Знам, мамо,знам, че ми е брат. Сега може да искаш да се притоплиш до него .Нали е господар! Истанбулски гидия! Може би, аз те преча и те бъркам работата? Аз мога повече да не идвам в село.
- Стоене! Синко! Как може такова да те хрумне? Боже миличък! От какво си направил майчинско сърце? Да го късат на парченца и да си жива?! Стоенчо, господ да ме убие на място, ако лошо съм помислила за тебе. Боже, каква орисия клета!
- Мамо! За нас двамата с Азиз селото е тясно.
- Не го барай, аман! Помисли кво жа стане сетне съ нас? С баща ти, с роднината- жа ни изколят и изпокълцат със сабиите...
- Аз вече отколе разбрах: макар че имаме земя хубава и хора работливи и мирни- тук скоро живот за нас няма да има.
Стоян исчезва в тъмното.
- Стоене! Синко!
Майката плаче, отваря вратата и повика мъжа си.
- Дико! Има да те кажа нещо. Изляз.
Азиз, като следил майката, я отдръпва от вратата
- За Стоян ли искаш да кажеш? Аз сами жа му разкажа, ай сега...
Азиз влиза в кръчмата и бавно движейки се, изпоглежда всичките с тежкия си, мрачен и презрителен поглед. Мъжете инстинктивно крият очите си. Азиз сръчно изважда от джоба на Стефан скрития руски вестник, разглежда го сред зловещата тишина...
- Сявга съм казвал, че гяурския акъл, както и магаришкия, саде тояга разбира.
Тихичко влиза Стоян и застава на вратата, слушайки заплахите на османеца.
- Аз пък сявга съм казвал, че турския шкембак саде от кама трепери
Стоян вади камата и пристъпва към Азиз. Звучи зловеща музика. В момента, когато Азиз стремително хваща ятагана, фенерът гасне. Чува се бой и настъпва тишина. После хлопна вратата. Кръчмарът пали фенера. На пода проснат лежи Азиз.От обърнатата на масата стомна се стича вино, а от прободеното тело на Азиз кръв. Двете поточета се сближават и в момента, когато се слеят експлодира рок-композиция с видеоред. Музиката стихва.
Кръчмарин: А ми сега? Какво сега жа правим?
Стоян:
Тате! Аз тук съм с дружината. Дорде властите се угадят и изпратят потеря жа минат няколко деня.За тва време можем да съберем обоз и със моите момчета жа ви изведем към Дунава. Там също имаме наши хора и те жа ни прехвърлят във Влашко. Оттатък жа ни посрещнат нашенци, живеещи в Галац и жа ни препроводят в Бесарабия. Там руските власти се стягат да уреждат български колонии: дават земя и на първо време-парична помощ.
Кръчмарин:(със сърказъм към Дико)
Виж го сега! Жа ни изведял към Дунава! Човекът да не е чорлан, да се търкаля по света. Сега според твоя син и такива хайдамаци жа ни изгорят и изколят до един! Видя ли до какво се стига със празни приказки?! Кайш, сина ти хайдутин станал? Хубава работа! Заместо да хване ралото, хукнал из горите. То, разбира се, по лесно чорбаджиите да обираш, отколкото със труд да печелиш! Жа бягаме през Дунава?! И какво жа видим там, оттатък? Да ни ви чакат със кравай и кокошка? Няма по-бедно място от тае пуста Бесарабия: саде ръпи и пущинаци. Нивга, ни един народ не е живеел трайно в ония кър. Саде татарите…Ти да не мислиш, че са по-важни от турците? Боже! Има ли джаснати глави-сявга бела жа се намери!
Стоян:
Джаснати, казваш? (Изсилва се към Кръчмарина) А-а-а! стряскаш се, мамка ти, аз! ( Дико хваща сина си за ръката)
Влиза Воеводата
- Каква е тае врява? Стоене, скътай ножчето! Не бива да се скача срещу безоръжен човек. Тъй саде душманите правят. Със сабия, Стоене, глава не се оправя, а се сваля! Имаш горещо сърце, ама акъла ти е плитък. Затва отивай да стягаш обоза! Бързо!Няма вече кога да усукваме. Ако се забавим, утре-други ден турците жа опожарят селото. Жа ви изведем към Дунава и който иска да остане в тамошните села- да остане. Другите прехвърляме на другия бряг. Хайде, времето не чака.
Влиза човек с чалма и пада на колене пред воеводата
- Воеводо, вземите и мен със себе си?
- Нали си турска вяра.
- Два пъти ставах магомеданин, какво да се прави? Мъчих се да избягам от пашата, ама всеки път ме хващаха и такъв лобут ядох със пръчки по петите, че пак трябваше да слагам чалмата. Как стигнах до село, сал господ знае. Едва си местих краката и се мъчих да не стъпвам на петите. И тъй калцуках чак до Русчук.
-Кой те науми да дойдеш тук?
- Крих се у роднините. Вече се чу, че селото се дига, други вече побягнаха в други села при родове. Аз оставам сам и затва побързах да ви намера. Вземете и мен. Може там, в Русия жа си спася барем душата.
Воевода(към кръчмарина): Бай Ламбо! Какво се пулиш? Мазата ти е вече празна. Слагай парите в пазвата- те жа ни потрябват във Влашко. Там без пари не може крачка да направиш.
-Парите са мои!
- А, че какво, че са твои? Ти колкото вода изпродаде на нашите селяни- жа хване за една черква да се изгради, за да те се простят греховете… Хайде, стягай се!
Павел се свестява, слага очилата, успокоява се, връща книгата на място, гаси света и си ляга. /i]
Край на втора част.
← Форумный сериал. Часть 3 Кръвта вода не става. Форумный сериал →

Комментарии