Една мечта на дядо Митьо

0
Голосов: 0

300

Една мечта на дядо Митьо

КАКЪВ МУ Е РЕДЪТ ЗА УМИРАНЕ?

С дядо Митьо Костов се запознахме по дълбоко по времето на моят овчарлък. То беше в тежки за мене години, когато останах без никаква работа – 1999 – 2001 години.
Моят вуйчо Петър Парликов, стар овчар, от детинство пасеше овцете ( за шега даже казваше, че уж майка му го родила сред хъгъла), а Костов му стана ортак от когато се пенсионира. Те си пасоха до четеристотин хорски овци в джендемя ( турска дума, която означава ад, пекъл), на синора до кульмянско и кириетско. Там в джендемя след заселването вадели камък за строеж от един дълбок дол.Лятос наистина бил ад там.
Да се прехраня и аз наченах да помагам на мои стари приятели да доят, да пасат овчиците. Заедно ги нощувахме там покрай корията.
Тъз горичка си има изторичен произход. Казват, че сам генерал И.Н.Инзов поръчал на твардичени след заселването да засадет туй място с гора и уж че и самичък насадил една круша. То може да е неправдоподобна легенда, ама една стара-престара круша я има на брега откъдето се начева корията.
Красиво е туй място във всеки сезон. Пролетта се диши тук много леко, чак до завъртане на главата. Хиляди диви гълъбки си намират тук пристанище през лятото. Като накацат по дърветата и дуваните не ги намират отвисоко. Завардена им тук нощувката. Когато преди вечер се прибират под заслон на корията, се чува напред една здрава шумотевица и след няколко секудни един голям облак засенчваше акациите. То гълъбките идваха на нощувка.
Беше една тихичка късна есен. Билюка се напасеше много добре сал от падналата шума. Минавах ми го под скамбалите (черниците), че тогаз под акациите, подир в зарзалиите… Хайде на водата! До когато се изчуртет по брега на кириетския суват и то се здрезгави. Хайде в хъгъла –пърчъ напред, подир него харема му от дванайсет козици и след турмата от сити-мързеливи овци и кочови.
Докато вън още малко е видело бързахме да хапнем каквото има, по овчарски, на вънкашната масичка, да хвърлим на кучетата, че се прибираме в колибата.
Сън – не е сън, ама бърборим си, претърсваме селото. Кой от къде жена води, коя кого оставяла и отишла при друг. Хъ, че и за пораношно време поразпитвам дъртелите. Интересно ми е.
- Ъй, адаш, - прекъсна по едно време разговора дядо Митьо, - нема ли да изпием по една чеша, че може ще заспа за малко време.
Ставам от леглото, запалвам една свещица за да видя какво наливам и къде го наливам и моля братя-овчари да изпият от виното.. Според тях аз съм овчарче, а овчарчето винаги трява да уйдисва на ортаците. За хатър на белите коси. След стискам със два пръста пламъчето на свеща и пак лягам на одъра.
-Ъй, адаш, - пак повтори дядо Митьо и надълго замлъкна. Чувстваше се даже в дълбоката тъмота, че искаше да кажи нещо важно и не можеше да начене, вълнуваше се.
– Вече наближавам седемдесетте, - със треперващ и тих глас продолжи той, - и му е ред днес-утре да се прибирам. Като ми чукне тя и аз трява да отивам. Ама, мисля, че не му е ред да умирам, докато не съм видел нашата България. Като я видя и тогаз със лека душа ше се опъна. Ти как мислиш, адаш?
Смълчахме се тримата в колибата. Вън от някъде духна един силен вятър. Зашумоля гората, заскърца големият осен, под който си изкопали колибичката тез, не глезени от модерни апартаменти, сурови овчари. Дали някой отгоре чу тъз скромната мечта на дядо Митьо и малко се разсърди за тъз несправедливост?
Всеки от нас си мислеше неговото. Казаното щом сега в тъз колиба от дядо Митьо ме потегли в размишление. Дали туй му е случайно желание, хрумнало на старият тез дене,
когато вече му припира косата и той иска да се порастуря и малко свят да види? А пък, може туй да му е една съкровена мечта на всичкият му живот? Немаше как да го попитам, да уточня. Дядо Митьо вече размерено си хъркаше загънат с една вехтичка шуба.

КАК ДА СЕ ИЗПЪЛНИ МЕЧТАТА?

От нея вечер не ми излизаше от главата туй желание на дядо Митьо. Той повече не го повтори. Разбрах, че мечтата му тъз беше, както казват, съкровена. Вътре го безпокоила, ама немало как да си я изпълне. България-майка го канила в мечтите, но как можел той да стигне до прародината си?
Той – един прост челяк, овчар. Не е председател или бизнесмен някакъв. И даже не е танцор или спортист. Кой ще му изпроводи покана? Със какъв транспорт трява да се стига до свидните Бълкани? Ама при кого ще пристигне там? При калина-шипка ли? Въпроси, въпроси на които не си намирал дядо Митьо отговор години и години.
Съкровената мечта си оставала сал мечта. И той нема да види къде е тя другата Твърдица? Как живеят хората там – на нашата земя, откъдето са излезли неговите прадядовци.Чувал той, че в черквата там се влиза през три стъпала надоло. Турците не давали да се строят православни черкви по високи от мюсюлманските храмове и затуй българите навирали се в земята да се докоснат до Бога. Имало, значи, за какво да се бяга от нея поработената земя. Сякаш корийските гълъбки, които намериха защита от дуваните в нашата буджашка скъдна горичка, бежанците дошли тук под заслон на Русията.
Че и ощи други въпроси мислел да рзбере дядо Митьо. Дали и там държат овци и какви са те. Ех, че да си поприказва с тамкашните овчари: кога пролет си изкарват стадото на паша, откъде кърлиги (желязна кука на овчарската тояга) си вземат, че в Молдова вече ги нема? Ама колко е чувал за руските генерали Столетов, Гурко, Скобелев, които били клетите турци заради христианската вяра и тез церкви-землянки?
Още чувал дядо Митьо, че на едно високо място, Шипка му казвали, голям паметник имало за руските. Дали ще го види някога? Уж че хиляда стъпала водят до паметника. То малко трява да е прекалено, защото шега ли е да се качиваш хиляда стъпала!? Когато четат овцете и то четеристотин глави край немат, а тук цяла хиляда басамаци!
Подир нея вечер, когато в колибата узнах за желанието му, вече аз бях си наметил една съкровена цел – да стигне тоз стар челяк до прародината си, да се докосне до мечтата си. Предсмъртната си мечта.
Нищо тогаз не казах на дядо Митьо, защото самичък не знаех, как да се направи туй нещо. Помисле, помислех, и в края на краищата взех и написах едно писмо на българският посланик в Кишинев. Тъй, мол и тъй, има в село Твардица един седемсетгодишен овчар Димитьр Георгиев Костов, който без Вашата помощ никак не мой да си изпълне съкровената мечта и да посети България, да се поклони на Родина-майка. То нали, разбира се, към такъв голям государствен мъж, какъв то е посланика, трява да се обръщаш със съответни патриотични думи.
А още трява да кажа, че към него време, когато узрях за молба към посланика, със същ кахър се споделиха и още двама твърдичени, страстно желаещи да се докоснат до прародината си. Нека са помлади, но се тъй без никаква помощ и поддръжка не можеха да стигнат до Стара планина, да си издирят макар някакви корени там. Това бяха пазача на твърдишката кория Саввата Дюлгер и шлосера от железопътната станция Бессарабская Георги Ариков. Тук трява да отбележим, че тез двамата бяха готови и пеши да се отправят назад по пътя на нашите дядовци-бежанци.
Написах на посланика за тримата тез родолюбци, които искаха сал да им се извадят визи, а те ще си мислят натъй за хаджилъка. Отправих писмото и позабравих за него, щото овчарлъка свърши за мене. Пак бях си намерил работа.
Завъртях се насам-натъй и с дядо Митьо много рядко се виждахме.
Чак през три години един жегав июнски следобед минавах през центъра селото и влязох наскоро в библиотеката. Хора нямаше. Библиотекарката Софья Нестеровна си вдигна очилата и като ме позна каза: -Димитре, я почети тъз газета от България. Тука има нещо интересно за тебе, - и ми подаде един вестник. Прочетох за едни родолюбиви бесарабски българи, които искат да се поклонят на Родина-майка, но възможносста им много ограничена. Щом тъй, Державната агенция за българи в чужбина съвместно с кметството на община Твърдица канят горепосочените господа на десетодневно културно-ознакомително посещаване на град Твърдица и общината.
Четох и не вярвах, че туй е ответ на моето писмо, което съм пратил на посланика. Ответа дойде през три години от времето на дядо Митьовто откровение в овчарската колибичка.Дойде през една газета, която можела да не попадне пред моите очи.
Все пък свързвам се с Агенцията и оттам ми казват, че ще приемат нашата «високата» делегация за тяхна сметка. Сал да си платим пътя.

СВИДНИЯ БАЛКАН ЧАКА

6 август 2004 година. Обхватени с невероятно гъста сутришна мъгла, сядаме четирмата в един вехтичек «ниссан» на Георги Ариков и поемаме за България. Тримата, както личи от девиза, залепен на предното стъкло на «японеца», отиват на «Поклон на Родина-майка». Аз – четвъртия хаджия – вече съм бивал в България преди девет години в състава на една група бесарабска българисти и краезнавци и затуй поемам ролата руковъдител тази экспедиция .Всичките в колата с повдигнато настроение, сал дядо Митьо малко укахърен. Смятаме, че той се вълнува пред дълъг път и не гу закачаме. Нали ще дойде време и той ще влезе в стъпка си, както казват.
В Оанча граничарят румънец попита каквото на неговият език и ние всички погледнахме на Костов. Преди пътуването беше казал, че хубаво разбира румънски. Ама когато стана ясно, че граничарят нема да получи ответ от дядо Митьо, горе-долу се разбрахме по пръсте и с няколко руски думи. Върнаха ни паспортите и ни живо седнахме по местата си в «ниссана».
Пътя беше открит, слънцето се вдигаше, настроението бодро и весело. Сал Костов беше се тъй мълчалив и омърлушен. Саввата го закачи със някакви шеги, ама то беше без файда.
Ех, то тъй нема да става работа. Вече аз се обърнах от предната седалка и се поинтересувах, какво го мъчи старият. Погледнаме жално. Спусна си погледа долу и пак вдигна очите си. -«А-ааа» --протегле той през гърло. –«Гърлото?» - сетих се аз. –«Боли те гърлото ли, дядо Митьо?» - попита Саввата едновременно. Костов преметна погледа си към Саввата и с пръст показа на венеца: - «Зъб». Ние се погледнахме и едногласно, като че сме дохтурски консилиум, назначихме лечение. Болници нема да търсим в Румъния, разбира се. Решихме, че ще помогне народното средство.
В едно малко румънско селце, през което минава ни пътя, казах на Георги: -«Стоп!», «Давай малко назад», - защото заминахме магазинчето. Влизаме четирмата и давами на дядо Митьо право на избор. Тука дъртела много хубаво се оправи на румънски. Поиска на лавкаджията «цуйка де пруне» (сливова ракиица), пое шишенцето и пребърза към машината. Когато тримата цъкнахме по една ракийка, Георги недоволно измърмори: -«Самогъзники». Хем че разбираше, че шофьорът не бива да пие.
Караме напред. Дядо Митьо се премени в лицето и в настроението. Начена да приказва, да се шегува… Друг челяк стана подир лечението.
Пък кусуря да е бил съвсем не в зъбъ.
Дядо Митьо служил, както му е било ред, в Съветска армия през 1953-56 години. Край планините Урал има град Нижен Тагил, а в него голям завод, където правят танкове. Отвън градъ завода си имал полигон за изпитание на воена техника. А пък на полигона си имало офицери и солдати, които го обслужвали. Единият от тях, от солдатите, бил там и Дмитрий Костов.
Случило се веднъж към края на службата да го заболи корема. Отправи ли го в медсанчаст, където му писали диагноза: гастрит. А там и три седмици лазарет, пресни гозби и едно място както дармон от инжекции (уколи). Това било, както отбелязах вече, към края на службата и дохтура преди да го изпише от лазарета дал на сержант Костов един съвет: всяка сутрин да си изпива за профилактика стомаха 100 грама ракийка.
Свършила службата и за осем деня дотътрил се от Урала до Твърдица. И първото, каквото направил у дома – поискал на баба си варена ракийка. Как да не му налее бабата? Три години не го видела, а внучето вече тъй пораснало, че грях да не почерпи тоз вече мъж. Тъй дядо Митьо от армия се завърнал и цивилен живот наченал. Ама главното не забравил съвета на воения дохтур: всяка сутрин по 100 грама.
Ставал рано, изпивал си «лекарството» и тръгвал работа по двора да върши. Подир вземал си торбичката и отивал в къра да работи. Четиресет години тракторист-машинист се трудел в твърдишкият колхоз и четиресет години нито стомах, нито черво го мъчело, защото ни една сутрин не забравял да си «лекарството» приеме. Когато наченали да проверяват сутринта трактористите на алкохол, той оставял механизаторството и отишел овчар.
Едвам сега, по пътя за България, се сетих закво по времето на овчарлъкя в джендемя тоз дъртел ставаше преди всичките в рок-тъмота и се губеше в горичката за малко време. Той там си криел шишенцето с водката. Да беше го явил, нали разбира се, щеще да го изпием веднъж. Пък тъй той всяка сутрин си имаше негова доза.
Сега му се обадих ме рано и той, по неговите слова, не успя да си приеме «лекарството». Привичката беше нарушена. По пътя начена да го чупи, ама беше го срам да се открий. Подир нашата диагноза и правилното лечение вече немаше за кво да се таи. От там натъй по времето на нашето пътуване тримата внимателно следихме да не прекъсва дядо Митьо профилактиката. Кътах ме го тоз стар българин, защото чрез неговата заветна мечта да види прародината си имахме възможност да получим толкоз много впечатления и да узнаим нещичко ново един за друг.

РОДИНА-МАЙКА СРЕЩА ЧЕДАТА СИ

Влязохме в България, като платихме десет ката поголяма такса за парома през Дунава до Силистра. Някакви черни цигани или грузини излъгаха ни, че уж на тях трява да се плаща, макар че подир на парома други пътници казаха, че има специална каса с официална много по ниска такса.
Нашият водител Георги за тез 15 долара попръжа до град Шумен. За него, и не сал за него, те бяха големи пари, които ги дадохме необдумано и по неопитност. Зарекох ми се по внимателно да следим за общата скъдната каса на нашата експедиция.
Но не сал туй беше причината на псуването на Георги. По едно време той начена да се ослушва. Каквото го тревожеше в звуците на колата. Накрая рече чисто като бесарабски българин, завършил руска школа: -«Пи…ец! Приехали!» Питахме го, какво има предвид.
-Не чувате ли? Подшипника(лагера) на задното колело свири. Нема да караме далеч, като не го сменим.
Решихме да се движим напред какво то и да не стане.. Да стигнем до Твърдица, а там ще гледаме.
Дядо Митьо омаен от дълъг път кемари, аз и Саввата мълчим, подшипника свири и Георги пак психува и попръжа. Тъй и стигнахме до таблицата «Твърдица» пред вкарването в градъ от към Шивачево. Спряхме.
-Дядо Митьо, ега къдей нашата Твърдица. Стигнахме. – начена да буди Костов Саввата. Беше вече се стъмняло Всичките слязохме от колата. Саввата начена да търси шишенцето с недопитата «цуйка». Аз извадях някаква си закуска и я сложих на капака на «ниссана». Събирахме се да отбележим нашето пристигане, че да караме напред. Нали там чакат не.
Потърсих с очите дядо Митьо, да доде и той до капака. Редът му е на него първият да се налее. В машината го немаше. Покрай нея сетъй. И тогаз го зърнах в дрезгавината метри десет отпред колата.
Светът от габаритните фенерчета очертваше една прегърбутена челеча фигура пред пътната таблица. Дядо Митьо седеше на колени с непокрита глава и четеше тихичко една молитва. Пообърнах се и разбрах, че Георги и Саввата се тъй гледат тъз трогателната картина. Всичките се смълчахме, за да не мешаем на старика.Той опря, докосна до мечтата си. До нея, заветната, след която, както си мислеше, мояше и да се умира.
Дядо Митьо седеше на коляно спрямо в прахуляка. Не му се досвидели белите «европейска мода» панталони. Сивият картуз беше стиснат под лявата мишница. С картуза си не се разделяше. Не приличало на един взросъл мъж да излиза отвън къщи с непокрита глава, смяташе дядо Митьо. Но тука , вижда се, съвсем друга ситуацията. Мечтата на всинкия му живот беше приравнена, сякащи, към смърта. Пред покойника старият българин също си сваляше картуза и сега той направи равнозначен почит и към тъз пътната таблица, зад която се намираше Твърдицата, Балкана и всичката България-майка.. Там в градъ го чакаха хора, които не се му людски, защото от там дошле прабаба му и прадядо му.
В тъмотата вече не се виждаше ачик, но се чувстваха по дясна ръка високите планини Тяхното дихание се улавеше като майчино – подсъзнателно и успокаиваще.
Старият свърши да чете, прекръсти се, тихичко въздъхна и стана от коляно. Нахлобучи картуза на главата, с опъки ръка изтърси гащите от прахуляка колкото межеше и се обърна към нас. Не се приближи сразу. Два-три пътя изтри си очите и вероятно когато изсъхнаха сълзите му, чак тогаз дойде.
Ние все пак мълчахме. И не си криехме влажните очи,
← Маленький домик в глубине двора. Малгарските българи. →

Комментарии