Дернек-лафът и буджашкото катадневие

0
Голосов: 0

105

Дернек-лафът и буджашкото катадневие


Няма в нашти места Колизеи,
Няма екзотика лъскава.
Сал тежък живот без музеи,
Има гробища само със кръстове.

Но изпъром ще споделя медийна новина: «Десет видни литературни дейци от района Тараклия получиха членски карти и значки на Съюза на писателите на Молдова "А. Пушкин". На церемонията бе обявено за създаването на филиала на републиканската организация в района Тараклия "Искра". Събитието е посветено на 80 годишнината на района Тараклия .
Новите членове на Съюза на писателите на Молдова "А. Пушкин" са: Николай Куртев, Ана Малешкова, Василий Минчев, Пётр Люленов, Ана Войтович, Пётр Ризов, Иван Алаватски, Димитър Балтажи, Иван Пармакли, Димитър Боримечков.»
Това е официалната част, посочваща, че не спим в хомота и, както можем, се утвърждаваме като культурна автономия. А неофициалната е новата книга на Малешкова-Куртев с разкази «Буджакското всекидневие», която я четя като роман и с голямо въодушевление.
По волята на съдбата Ана и Николай са разделении и живеят от двете страни на Дунава: България и Молдова. Тяхното семейно, отколешно сътрудничество е винаги пред очите на родолюбците, журналисти и в известна степен те са смятат за патриарси на бесарабската, българска литература. И ако по-рано този епитет дължеше на такова горчиво явление, че в Бесарабия никой не знаеше българската грамота и книжовният език, а за литературна дейност под авторитетното налягане на руско-съветските писатели никой и не смееше да мисли, то в края на 80-те този обръч е скъсан от бесарабските поети и те вдигат високо българския байряк.
Обаче с прозаичните произведения бесарабци се бавят. Не, че ги нямаше хич, но не правиха впечатление за нещо трайно и съответно на текущите събития и настроения.
И ето, според мен, дългоочакваната литературна творба, която легна алис на нужното, почетно място в темела на бесарабско-българската проза се яви с едно простичко название «Буджакско всекидневие».
Може ли в нашето буджашко всекидневие да има нещо романтично и достойно да се описва в книга с около 300 страници ?
А това вече зависи от това имате ли писателско око и усет.
Всъщност какво е писателят? Това е магьосник, който може да борави с времето и пространството и това е първото приближение към божественото предназначение на човека и неговата мисия след като капитализма и масовата култура ще рухнат завинаги.
Писателят може да ви изпрате в миналото, да прекарате мигове и преживеете страсти, които никога не сте ги имали, не сте забелязвали и не сте им обръщали вниманието.
Може би, вие имате саде едно мерило за сегашният живот: успехът и парите, а в нашите пишман европейски, забутани места, забравени от господ и царе и да имаш някакви пари-няма кой да ви оцени, ако нямаш- на кого тогава сте нужни?
Серой мглою стелются дни,
Если ты беден и болен.
От райского сада остались лишь пни
И нету надежды на волю.

И тогава ви хрумнова да бягате от това окаянно катадневие: еднообразно, безсмислено и лепкаво. Вие бягате в Одеса, Москва, Париж, Нью Йорк…към светлините на големите градове и човешките мравуняци. Но понеже нямате писателско око и усет, калейдоскопът на мъждукащето, мегаполисно битие прилича на клипове в прозореца на съдбоносният ви влак, в който сте си купили плацкартен билет. Влакът лети, но вие сте сковани и не мърдате…Какво сте в момента? Мъж ли, жена ли сте…баба-дядо ли сте…майка-баща ли…имате ли наследници-деца-реални или само онези, които сте виждали през кратките мигове на късна вечер след работният ден и преди да се гмурните в соцмрежите?
Тъжно е. Животът се изплъзва като водата през решетото.
И тук, изведнъж срящате писателят. Разкривате « Буджакски всекидневия» и вече няма отърване. Ето, го животът с който сте се разминали, който ви е родил и който сте изгубили завинаги заради модните химери на масовата култура.
В старите патриархални времена нямаше писатели, но имаше селски лафове-дернеци. Това е народно изустно творческо сдружение. Лафът е явен облик на общественото съзнание: върховен съд, парламент, масмедия, театър и духовна меджия.
Това е наша, българска форма на народностната, духовна изява. Тази форма е на път завинаги да изчезне от бесарабските села, а подир тях и българската колективна душа.
Но става чудото ! Ана Малешкова и Николай Куртев успяват със своята книга да увековечят лафлъка. Книгата е съставена от кратки разкази и се чете като роман, написан на един хубав, безискусен български език, но с уместни бесарабски диалектни вмятания, които ни позволяват да се сещаме свои сред своите.
Така се случи, че се озовах в положението на буридановото магаре пред дилемата какво да избера за четене : «Лефиафан» Б. Акунин или «Буджакско всекидневие» ? И представете си-предпочетох второто. Какъв може да има по-ясен признак за достойнството на едно литературно произведение?
Книгата е раздавана сред приятели, я има в тараклийските библиотеки, но ако Ана и Николай прочетят тези редове, може ще окачат някой-друг разказ от тази книга в « Аз пиша», а също и за «Бесарабски гердан 2021».
← "Примката на съдбата." П. Люленов Как стать человеком? →

Комментарии