Децата на Паркани.

0
Голосов: 0

221

Децата на Паркани.

Стамов Иван
1 клас 7 г. МОУ «Парканская СОШ№1 им. А. Стоева»


България синьоока.

( Приказка за далечната родина –България)

В семейството на щъркелите са родени пилета. Две момчета и едно момиче. Мама и татко цялото лято подготвят пилетата си за дълъг полет. Когато дойде време да отлетят, бащата казал на децата си:

- Имаме труден полет. Това е изпит за нас, родителите, и за вас. Когато пристигнем на мястото, в топлите страни, ще имате друг изпит. Новите приятели ще искат да узнаят нещо за вашата родината . Интересно е да слушам това, което вие, мои деца, можете да разкажете за родната си земя.
Долго мислили пилетата. След няколко време те казаха.
- Родината ни е България, синьоока, където има много сребърни реки. В нашата родина най-ярките изгреви. На сутринта капки роса, като малки дъги, блестят по листата на лайка и детелини. И когато цъфти лен , изглежда, че небето падна на земята. Полетата миришат на мед. Дъбовете, като воини бръмчат в горите, катериците скачат по клоните на вековни борове и ели. Под вятъра брезичките се огъват, осиновиците шумят с листата си. В горите има много плодове и гъби. В блатото квакат жаби, а през есента зрее зърното в полето и тогава изглежда, че земята е покрита с алени мъниста. Мечката и нейните меченца ядат малини, лисиците копаят дупка и лосите се промъкват през гъсталака. И на нас , щъркелите, помагат хората. Те ни строят гнезда и ни държат на пост. Подобно на много други животни и растения.
- Благодаря ви, деца, вие ме зарадвахте - каза бащата.
- И сега трябва да се подготвим за дълъг полет до топлите страни и да а се върнем в родината си следващата пролет, в родната си България.

Карауш Кристина Витальевна
1 клас 7 г.

Меня зовут Карауш Кристина.
Мне и моей сестре бабушка рассказывала про болгарский народный праздник «Лазарица». По рассказам бабушки «Лазар» всегда празднуется за восемь дней до Пасхи и начинается с подготовки к Страстной неделе. Обычно в этот день с самого раннего утра молодые незамужние девушки возрастом с 6 до 12 лет наряжаются в традиционные наряды, украшенные венками и букетами из свежих цветов, собираются группами по 6-7 девушек и заходят в сельские дома. Девушки заранее разучивают песни, танцы, чтобы подарить их односельчанам и напомнить о таком светлом празднике -Лазар. Также традиционно девушки танцуют ритуальный танец, который называется «Боенек». Считается, если во время танца девушки будут прыгать высоко и постукивать ногами, то у хозяйки дома будут расти высокие травы, цветы, деревья и множиться хозяйство. В благодарность хозяйка дома дарит девушкам яйца, деньги, фрукты и небольшие подарки, которые они собирают в корзину.

Моя тетя также участвовала в традиционном обряде «Лазар». Это было давно. Тетя тогда еще училась в школе и посещала фольклорный ансамбль

«Паркански момарници». До сих пор в нашем селе, единственном болгарском селе, продолжают сохранять традиции и обычаи болгар. Хоть и прошло достаточное количество времени, но тетя помнит даже песню, которую они пели вместе в одноклассницами.

Ой, Лазаре, Лазаре,

Лазар еднаж в година

Като китка в градина.

Ой, Лазаре, Лазаре,

Лазар еднаж в година

Като китка в градина.

Тука първом дойдохме,

Мома и момче найдохме.

Ой Лазаре, Лазаре,

Я момата женете,

А момчето годете

Ой Лазаре, Лазаре

Колку здравец у гора

Толкуз здраве у дома

Ой Лазаре, Лазаре

Колку песок у река

Толкуз деца у дома

Другая моя тетя участвовала в инсценировке обычаев Болгарии, а именно праздник «Лазар» в школе.
Я ценю и уважаю традиции и обычаи, о которых мне рассказывали родные, очень бы хотела, чтобы и в наше современное время также возрождались и сохранялись все наши прошлые обряды. Благодаря Марии Тимофеевне мы с одноклассниками участвуем в различных конкурсах, тем самым все больше узнаем о традиция и обычаях Болгарии, которые соблюдаются и в Парканах.

Сосновски Артём 5 клас


Няколко думи за моите предци…

Родителите на -пра-пра -прабаба Николаева Анна Ильинична са родени и живели в България. Но преследвани от турците и в търсене на най-плодородните земи през втората половина на11 век оставили родните си места и , попадная на левия бряг на Днестр на тогавашната огромна руска империя , в село Търновка.
През 1899 г. е родена нашата пра-пра-пра-прабаба. Купувайки си тук къща и парцел са започнали да живеят.От родната България донесоха умение да се отглеждат зеленчуци. Израснала тя е в молдjвско село Търновка и затова тя хубаво знаела и молдовския и български език.
Като станала 15 години бащата на пра-пра- -прабаба е купил къща в Паркани, където основно са пребивавали сънародници от България и с цялото си семейство се премести в село Парканы. През няколко години дори и улицата била наречена в чест на българския революционер Христо Ботев.
През 1920 година баба се е омъжила за парканец Николаев Иван Стапанович. В Паркани всички хора се знаеха по клички. Кличката на дядо ми- "Шлемба". След сватбата той започна да живее в семейството на жена си. Нейната кличка -"Рички", Така и семейството му започват да се нарича "Рички" И до ден днешен всички ние сме"Рички".
През 20-те години на ХХ век е бил голям глад. Веднага след сватбата дядо събрал няколко неща и изпратил младите в град Одеса, за да обменят стоки на хранене. В Одесате нищо не можеха да поменяят. Гладът е бил навсякъде. Когато тръгнали да се ходят у дома, видяха човек, който продаваши римония. Дядо предложил на баба да купят тази римония, въпреки че повод за веселба не е имало. Да, и в семейството никой не можелда свири . Когато се върнали у дома, родители от прага попитали ги, какво те наменяли. Отговорът е много прост – римония!
Дядо научи се да свири "Марш" и още 1-2 мелодии. С такъв репертоар той играл на веселите българските сватби.
В семейството на Ричи са родени 4 дъщери и един син.
Сега ние cме всички современи хора! Моя дядо работи главен инжинер на радиостанцията на Христо Ботев. В неговия кабинет виси голям портрет на Христо Ботев. В градъ Бендери (1 км от селу) има училище –интернат , което носи името на Христо Ботев. В столицата на Молдова град Кишинев има много места , по които вървял Христо Ботев. Много ми е приятно да ги посещавам и за това, че узнах за него повече.
До днес ние живеем в това село, на същата улица и в същия дом. Ние помним и знаем корените си, се гордеем с нашите предци. Аз много искам да отида в далечна своята историческа родина. Ние cме твои , родна България! Не забравяй нас и нe си оставяй своите синове и дъщери!
Мисля, че това е тоже мъничко чудо. Чудо да узаваш нещо ново за своите предци, да се гордееш с тях.

Р.S. Знам че имам граматични грешки. Но само за първа година уча в училището български език.

Мищенко Максим 1 клас

Пътуване до земята на сините езера и зелени гори

( Приказка за далечната родина –България)

В далечна страна живее едно момче на име Дан. В неговата страна винаги е било студено, около него имаше много сняг и лед. Беше приятел с полярните мечки, тюлени и моржове. Един ден момчето забелязало мечка, която се разхождала тревожно и призовавала за помощ.
Дан се втурна към нея. Оказа се, че у мечето го боля лапата. Дан превърза на мечето лапата. Мечката беше благодарна на момчето за помощ.
- Какво мога да направя за теб ?
- Мечтая да посетя страна, където има много гори, реки, езера, където живеят бизони, катерици, лосове и много птици.
- Ще изпълня желанието ти.
Момчето затвори очи. След известно време той беше в една прекрасна страна. Беше изненадан от вековните гори, дъбовите гори , сините реки и езерата, пеенето на птици, трудолюбивите и любезни хора, чистотата на градовете и селата. На полето има трактори и комбайни. Момчето си помисли: „Бих искал да живея в тази страна, но как тя се нарича?“ Ще попитам минувачите. "Те отговориха:" Това е най-добрата страна – България
Сафтюк Иван 2 клас

Работа парканских колхозников в 50-е годы.

Я живу в селе Парканы. Все знают, что это единственное болгарское село на левом береге Днестра. Хотя я еще и маленький, но мне очень нравится слушать рассказы –воспоминания о прошлом нашего села, колхоза и людей, живущих здесь. Очень люблю наши домашние посиделки. Так их называет моя мама. Особенно летом. Мы садимся в нашей беседке вокруг «суфрички»( маленький и низенький столик)и начинаются воспоминания. Особенно говорлив мой прадушка-Владов Федор Иванович. Ему 85 лет, но держится еще бодрячком. Когда-то давно, в 50 годах прошлого столетия, он был бригадиром бригады №12, где выращивали овощи.

Времена были трудные. После Великой Отечественной войны надо было восстанавливать народное хозяйство. Колхозам давали планы на выращивание овощей. Чтобы выращивать овощи нужен полив. Оросительной техники и труб в те времена не было. Поэтому колхозники использовали бороздовый полив. Для этого на берегу Днестра у воды устанавливали насосы. На берегу Днестра для моториста копали землянку (бурде). Он обслуживал насос и жил сам, чтобы охранять насос. Задача насоса была - подать воду наверх за дамбу. А за дамбой насыпали высокий вал высотой 3-4 метра и по гребню вала копали канал (ваду), чтобы вода самотёком лилась до овощеводческой бригады, иногда десятки километров. В бригаде уже воду распределяли по бороздам для посадки и полива овощей.

Мужчины поливальщики, с закатанными штанами выше колен, распределяли воду по бороздам с рассадой или с кустами овощей. Резиновых сапог не было и поливали босиком в холодной грязи, зарабатывая себе простудные заболевания. Вдоль оросительных каналов пока шла вода дежурили «вадчики» с лопатой в руках. Телефонов не было. Поэтому в случае прорыва канала вода быстро размывала канал и обходчику- вадчику надо было бежать на берег к мотористу, чтобы срочно выключить насос. На ремонт-восстановление уходило много тяжёлого труда и времени, т.к. всё делали вручную. Ведь с главного канала разветвлялись в стороны второстепенные каналы. В местах разветвления ставили деревянные заслонки

и открывали только те, где нужно было поливать, и чтобы хватало воды на данный участок.

В самой бригаде строили землянки для нужд бригады и навес от дождя для людей и кухни со столовой. Вместо мобильника служили рельса или труба, подвешенная к дереву. И ударом железа по трубе посылали сигналы на всю бригаду.

На работу и с работы люди шли пешком. По вечерам, идя с работы, женщины и молодежь пели всю дорогу песни. И это после тяжелой колхозной работы. Никто не жаловался на усталость. Выращивали хорошие урожаи и выполняли планы по овощам и другим культурам. Работали люди за «трудодни». За каждый рабочий день ставили трудодень. По итогам начисляли на каждый трудодень определенную зарплату и рассчитывались с колхозниками за весь год. Оплачивали труд и натуроплатой. Выдавали зерно, овощи и другие плоды земледелия. Это был праздник для колхозника.
← Бородавка. П. Люленов Капкан судьбы. Часть 5 →

Комментарии 1