Към 50-те години на миналия век в нашето село израснаха доста момчета, някои от които надхвърлят 20 години по причина, че българите в съветската армия не ни взимаха.
Жизнь главного героя этого рассказа является богатейшим материалом для приключенского романа, который я и хотел написать, но у него не было и десяти минут свободного времени, для работы со мной.
Третият алманах «БГ-2020» хем запазва своята достъпност за авторите от най различна възраст и литературен опит, хем оформя един литературен, писателски алай, в който се нареждат автори, имащи доста публикации, а петнаддесетте от тях са членове на писателски организации на своите страни.
После окончания сельской свадьбы, в понедельник, хозяин свадьбы со стороны жениха, видя, что на столах ещё полно еды, которая может испортиться (холодильников в то время ещё не было), решил пригласить всех соседей и родственников, чтобы продолжить свадьбу, и израсходовать оставшуюся не съеденной еду.
Героят на нашият къс разказ е Александр Димов – един истински терновец от седмо коляно, който иначе чист спартанец, има една слабост – пада по всички световни кухни.
НЕ ПЛАЧЬ, ДЕВЧОНКА,ТЫ.... ============================== (Служба в советской армии) ------------------------------------ Служба моя проходила в трех километрах от г. Николаева в с. Соляные.
Звенят,завывая,моторы вразнос, Небесная круговерть, И серое небо в размахе полос, Трассирующая смерть. Идём в лобовую,навстречу огонь, Кресты загоня в прицел, И нет уже сил,чтоб от цели свернуть, Пока хоть один из нас цел. Последняя очередь…Лента пуста, Мотор захлебнулся от ран, «Прикрой меня,Ваня,с хвоста и прощай! Иду на таран!» Два факела вместе,как с неба звезда, Сгорая,посыпались вниз. Кто шёл к нам с бедой,тот сгорел без следа, Другому стоит обелиск!
МОЙ ДРУГ-ПИЛОТ!
Стоим друг против друга в двух шагах, Не видя ничего,не слыша, Я-в голове у друга,ты-в ногах У друга,что теперь уже не дышит. Вчера друг с нами вместе шёл в полёт, Смеялся весело,дышал он полной грудью, Сегодня мать родная слёзы льёт, И мы при нём стоим и дышим трудно Нет слёз у нас,но не жестоки мы, Нам завтра снова в воздух подниматься. И как бы ни тянула сила тьмы, За света миг мы с ней идём сражаться Ты спи,мой друг,спокойно спи, Ты с нами вместе вновь идёшь в полёт. Пока летаем-в дружбе наша сила, А друг-пилот в бою не подведёт.
ПАМЯТИ ПОГИБШИХАСТРОНАВТОВ
Было все,как всегда: на экранах планеты Улыбалась семёрка отважных землян, Оторвалась,гремя,колесница-ракета, Оглашая вокруг космодрома поля. Ещё лица землян улыбались беспечно, Провожая семёрку в небесную даль, На глазах уходили они в бесконечность, Оставляя навечно планете печаль. И тревожное эхо сгоревшей ракеты Отозвалось в сердцах всех людей на земле. Как набат вечевой, загудела планета, Чтобы всем не исчезнуть в ракетном огне
[h2]Марина Рунтова[/h2]
Мир без войны
Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб в нашем Мире тихо было, Чтоб не было ни взрывов, ни стрельбы, Чтоб сердце матери о сыновьях не ныло. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб наши братья и отцы не погибали, Чтоб не было насилия волны, Чтоб жизни наших деток не лишали. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб мы не утопали в лужах крови, И чтоб на нас не надевали кандалы, Чтоб мы не знали силу адской боли. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб не было агрессий, терроризма, Любовь и уважение нам нужны, А не плоды больного эгоизма. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб наши дети в счастье жили,. Чтоб не было ни горя, ни беды, И чтобы слово «голод»мы забыли. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб птички на деревьях щебетали, Чтоб души были радости полны, И чтоб сбылось всё то, о чём мечтали. Хочу, чтоб больше не было войны, Чтоб в Мире были ясность, пониманье, Что мы не просто можем, мы должны Беречь наш Мир от бедствий и страданья.
[h3]Георги Константинов[/h3]
Умира тихо българското село. И няма кой за него да заплаче... Там някъде зад билото изчезват последните орачи и сеячи. А младите, доколкото ги има, отчаяни, отлитат от гнездата - висят по гари, търсят хляб в чужбина, по чуждите полета са аргати. Тук къщите сами мълчат по залез, коминът към земята е наклонен... И хищни сенки нощем обикалят, за да откраднат стока или спомен. Умира тихо българското село. И вместо школският звънец да бие, камбанен звън обажда се несмело... А ние? Доколко живи сме и ние? Какво че в хитър бизнес ни е провървяло? Какво че можем чак в Париж да идем?.. Умира тихо нашето начало. А пък какъв е краят ни, ще видим.
[h3]Арина Димова[/h3]
«Надежда» Сто въпроса блъскат се във мене днес, «Тъмнината вече е далече!» -казват хората със черни очила. Аз попитах тихо: «Що е тъмнина?» «Дали не знаеш за война?!»- отговориха ме високо и злобата в очите вижда се през черните им очила. -Знам,знам за майчината вяра, за вечната борба, за таз любов и трепетните сълзи, това,това е днес война...защо? защо е таз борба?... «Не трябва, моля ви, спасете, оставете ме да видя своя син, макар да го прегърна силно-силно..., не трябва,моля ви, дали ви е тъй нужно?» -раздаде се високо треперещият глас . «Дали станало е нещо?»-попитах аз с учудени очи. Ама гласът е пълен със надежда, и всяка дума като нова вяра, всяка сричка поражда неизмеримият страх в очите й. «Не, няма нищо, тя само пречи. Е възрастна жена, обаче цяла нощ до утре, очаква със сълзи още отдавна мъртвияси син!» « Не може да сиди спокойно! Само според нея имаме проблеми!» Гласът й не се е чувал... Какво? Какво най-скъпото е на света? Не ли са майчините сълзи? Не ли е вярата, надеждата в любов, във щастието, що тъй ни вечно прече?! Защо война, защо борба? Защо? Кому е тъй угодно?... За майчината обич няма смърт. Тя не разбира злобата и вечната борба. И не й ясно, защо така е на света, че всеки ден все пак по-тъжно е, все по-самотно е. Защо тъй правете, кажете! Какъв е смисъл в таз война? Дори през черните им очила , сега сълзите виждат се тревожни. НИТО ЕДИН не ще е искал таз борба... Сто въпроса блъскат се във мене днес, точно птиците със счупени крила. А тез крила се са наричали «Надежда» Така е, войната не може да поражда тъмнина, само обиденото сърце е способно да рани другото.
[h3]Борис Петров [/h3]
КЕРВАНИ Мрачни времена , сурови. Робство , кървища , окови . Колко ли сълзи пролени , майка рони на колене ? И руснаци се надигат . С войници тук пристигат . Ала тежка е съдбата . Не успява пак войната . Мине се , не мине време . Пак война и пак ще мреме . И при всяко отстъпление. Тръгва наше население . С говеда , с каруци ,с храна , деца и внуци . И заможни , парцаливи - бягат . Искат да са живи . А които тук останат . Страдат , бързо намаляват . И добре , че са хайдутите . Трепат враговете , лютите . А кервана продължава . Там , в чуждата държава . Степите се полюляват . В хората тъга навяват . Някак тихо се понася . Бавна песен и унася . Майките , с децата бели . И мъже , глави навели . Де останаха полята ? Родна стряха , планината ? И текат сълзи солени . От очите зачервени . Пак от нулата се почва . Този път на чужда почва . Но с надежда за свобода . Страшна сила е народа . Българин , от труд не бяга . Инструменти бързо стяга . За оране , за копане , или къща да захване . Мъдро своите управлява . И блага ,земята дава . Тъй родиха се селата , в Бесарабия богата .
[spoiler=Спойлер][h3]Ана Константинова[/h3] Ние сме двама (Посвещавам на съседите Мария и Пеньо Куюмжи).
Под белите преспи почива земята, [align=left]Пристигна студена измама, Почнаха важно да пушат къщята и ний пред огнището двама…
Пролет отново се пукна, пъргава, топла, засмяна. - Хайде, сеячи да хукнем! Ние ще излезим двама…
Бръмнаха пчелите, птиците пеят, Слънце пече без промяна. Кичур се вие, житото зрее, Ние под сянката почиваме двама…
Вятърът точи дъждливата песен, Топлини вече няма.[/align] Над село се спусна пак тъжната есен, А ние нали сме двама!
Животът припират стръчки, раздяли, Навред изненада голяма, А ние със теб по късмет сме се събрали, Винаги да бъдем двама!
Не знае никой занапред
Не знае никой занапред, какъв ще бъде тоя ред. Кой ли ще й приятел, кой ли враг, със кой ще тръгнеш под байрак. Кой ще помогне, а кой ли не – ще те остави насаме. В някой вярваш ти докрая, а с друг не искаш да се знаеш. С едни и в горе не те й страх, а с други в радост не й за смях. Не знае никой занапред какъв ще бъде тоя ред. На кой сладост и късмет, на други болки, горчив мед. Едни живеят и не страдат, други се мъчат и пропадат. Едни за правдата се борят, а други с лъжа калета строят. Лелеем собственото име, обвинявайки, проклина. Когато трябва не гълчим, кога не трябва ний крещим. Искаме да живеем само богато и забравяме кое е наистина свято… Така живеем на земята: кой с добро, кой с кривината. Грешим и сваляме на младост, на живота с неговата тягост. Живеем във вечна суета, по малко губим младостта. Не знае никой занапред, какъв ще бъде тоя ред. А животът си минава, и се по-малко се остава…
Могущество слова [align=left] Слово утешит и приголубит, Слово обидит, словами осудят. Слова строят, слова рушат, Слова ранят, жалят и душат. Бывает из-за слова можно всё потерять, Бывает за слово надо крепко обнять. От недоброго слова стареет душа, А доброе может пустить в небеса. Слов иногда не хватает чтоб объяснится, И часто бывает, даже не спится. Словам мы часто бываем покорны, От слов мы бываем сыты по-горло. Слова правят миром, решают судьбу, Словами накликать можно беду. Можно словами создать идеал, Можно лишь словом убить наповал. Слова рулят и всем управляют. Умный на ветер слов не бросает Прежде, чем скажешь, сперва не забудь, Каждое слово в ум обмакнуть. [/align] (последняя фраза была сформулирована Галуцким Семёном Семёновичом – уважаемым и почётным жителем села Городнее (Чийший).[/spoiler]
