Бялата Елена. разказ.

0
Голосов: 0

418

Бялата Елена. разказ.


Днес е Дмитровден. Есен.
От къра всичко е прибрано, извършяно, струпано, налято. Кой колкото можел, колкото дал господ и който имал късмет.
Елена нямаше. Чу се, че ще им дойдат сватове от Чийший, а днеска на Голямото хоро до черквата ще я съгледвали. Било, може би, пратени хора, а може и самият Гагавузина Васил-прочут стопанин, мераклия и кумец на тараклийският търговец Кокошарина Игнат.
Откакто се натъкмиха румънци, тези двама мокаетни мъжи, кяр напредват.
Васил, който може да стане свекър на Елена и Игнат, чието къща е тук, до хорото, наскоро се дурдисали към новата власт и за десетина години стават едни от първите селски «капиталисти»-българи. Първите, разбира се, са еврейските търговци, които изникват като гъби подир дъжда.
Докато многото чийщийци се записват за преселване в Бразилия, организирано от едни международни шмекерлии, докато те бързат доста ефтено да продават земята си, Васил, с позичаните от тараклиеца пари, скалъпил голямо хазяйство: ниви, лозя, добитък.
В село, в армана му се протеглили здрави дамища, плевни, пашойници и ката ден от техният двор се извизат цели кервани от каруци със зърно към Галац. Там Кокошерина Игнат вече си направил търговска кантора на пристанището и голяма лавка « Carne de gaina». Продаваше и живи кокошки, патки, яйца.
В Бессарабия той возеше съветска, руска водка, докарвана контрабандно от Одеса. Доколкото Съветска Русия е била строга, все пак, не можеше да укроти този вечен край на авантюристи и сметкаджии.
В Тараклий и Болград водката също се продаваше скришната и саде чрез надежни хора и скъпо. От водката Игнат вадеше повече печалба, отколкото от кокошките, но нали му трябваше «легализация».
Той пазаряваше тараклийски момчета с каруците-коли, и те обикаляли улиците, откупувайки гадините у хората. През тези «кокоши дни» из селото цял ден се чуваше кудкудякане, кречене, патишко гоготене, и дълго подир това вятърът смиташе из улиците белият перушунек, на продадените в чужбина, птици.
На тараклийци този алъш-вериш им бил доста изгоден и те изпитваха към Кокошарина искрено уважение и почтенност. Да станеш негов роднина е голяма работа. Все пак, Игнат е вече градски човек, облекан по-европейски: купешки панталони, костюм, паралия. От природата е едър, сбит мъж с здраво българско потекло. Тутакси внушава хем чинопочитание, хем малко страх у селските, простодушни хора.
Возеше се той с бял файтон с три коня, нагиздени с златисти заклепки по каишите и червени пюскулчета по челата им. Когато Кокошерина се задаваше откъм копчешкият баир или лятно време, откъм балабанският друм, изпълвайки околността с магическата мелодия на звънците, хлапаците от близките улици тичаха покрай този царски файтон, сякаш почетен екскорт.
Обикновенно файтона спираше до ресторанта «Братуков», през който се продаваше най-много водка.
Имаше Игнат и завистници-съперници и от тях най- опасен е примара Иван Семиновски, смел, деятелен, но властолюбив човек и авантюрист.
Игнат знаеше, че примара имаше връзки с тайни болшевистки групи, чието задача състоеше в организацията на антирумънска съпротива. А трябваха и пари. А от кого друг най-лесно можеше да се изтръсят няколко хиляди лея, ако не е от този гиздьо- Кокошерина?
Освен политикономическата страна на това съперничество между двамата тараклийски големци се намесваше и чисто мъжкарската. И двамата искаха за булка на синовете си Динена Елена, по уличному, а на хорото й казваха Бялата Елена. Имаше хубаво лице с бяла кожа и сред другите чернички, възгрознички тараклийки, наметната с бял барез и атласна рокля, Елена приличаше на истински ангел, неизвестно по какви причини кацнал право на хорото.
Понеже хорото се играеше до Игнатовата къща, той, четиреседестгодишен, наперен мъж, нямаше как да не забележе Елена. Още повече, че Галац даваше възможността на бесарабеца да разбере от чудесиите на градският живот: ресторанти, вариетета, артистки и дами от тамошната богема. Имаше и «пасия»-една капризна певица, но с нея Игнат се водеше колкото за статут. Селското, българското възпитание не му позволяваше да прекрачи през образа на жената, като майка, сестра, леля…
Пробваше и с дами. Беше въведен в няколко буржуазни семейства, но те го възприемаха като красив мъж, но «селски дюканджия».
Игнат на хорото рядко се явяваше. Колкото по големите празници, за уважение към тараклийци: неговите земляци и в, известна степен, компаниони.
Обикновенно, той се настаняваше до музикантите, ако свиреше прочутият каквалджия Алавашки Тодор или до най - харните борци начело с Антон Киров, шестдесетгодишен, червендалест здравиняк.
Тук Кокошерина се правеше лаф с заможните мъже от неговият сой: Паслар, Стойчев, Градесков. С тях той разменяше по някоя шега и сетне ги водеше за почерпка. Ако имаше настроение и гости, хващаше се на хорото. Тогава то ставаше най-голямо и дори не се събираше, затиснато между черковният бряг и мъжката гимназия.
И, веднъж, на Гергьовден, малко пийнал, Игнат видя Елена. Тя стоеше на прага на гимназията със сестрите си Тодора и Уляна, вече омъжени и все тъй благообразни и хубави, както и малката им сестра.
Елена срамежливо поглеждаше към развихрилото се хоро и не смееше да вдига очи, защото вече много преценяващи погледи се втренчели в тази мома, за първи път доведена на Голямото хоро.
Хората знаят, че Елена и сестрите й са от бедно семейство, ама според хубостта ги взимат в богатите, а за дзяпащите оставаше саде да я разгляват без надежда да я имат за своя сноха или булка. Дори и по-смелите момчета не смееха да я задирят и някой да й грабне китката, макар и на шега. Един такъв безмълвен, необявен заговор.
И тук. Някакъв си снажен, с разпламтяло от виното лице, хубав и градски облекан мъж, разкъсва обръча на хорото и протяга ръката към сестрите. По- смелата и възрастна Тодора чевръстно подбутва сестрите къс разгоненият айгър. Тодора добре познаваше Кокошерина и неговият статус в Тараклий за да не изпусне момента да повдигне своята малка сестра пред очите на селото.
Елена пък, забила очи в земета от свян, усещаше саде, че лявата й ръка можеше да изгори или стопи. Толкова жар лъхаше от този чичко, стиснал нейната моминска ръка.
Но виждаше това и Семиновски, и чийшийският компанион Гагавузина Васил. И тримата имат синове за женени, и тримата още са в сила мъжка. Бря!

Първият отпадна, именно, Игнат. Още същата вечер, доста вече пийнал, той, като изпрати последните гости, заварва сина си Георги, именинника, още буден. Георги е студент, учи в Букурещ право.
Без да се двоуми баща му направо изпасва, че намерил за него булка и да се готви за годеж. Синът му, обикновенно послушо, вежливо момче сега пък се заинати , разядосва баща си с категоричният си отказ и без малко да не откачи някой шамар да не беше се явила майка му. Айгърът тутакси присмиря и, сигурно, отложи намисленото за друг път.
Не е известно истинската причина на отказа, ама момчето, за да се отчепи от грозният си баща, заяви, че искало да продължи ученето в Париж и никак не планира да се задомява и, още повече, в Тараклий.
- Какви дрънзули жа тръсиш в Париж? Аз откога чакам да оглавиш кантората ми, той намислил да офейка. Как ще да не е! - грозно настъпваше Кокошерина,- знам го аз това учене там! Саде парите жа пръснеш и жа се подведеш с тамошните чорлави и брадати нигилисти! А може и в Испания жа хукнеш да спасяваш комунистите?!
Когато жена му, стройна, интелигентна болградчанка застана между двамата, Игнат вече трепереше от яд. Това беше много странно и никога тя мъжа си в такова състояние не е виждала. Постъпи благоразумно предложение да се продължи приказката надзарана, макар че вече се зазоряваше. По-късно Игнат се опитваше да разгълчи сина си, но той избягваше тези приказки.

Вторият кандидат за свекър на Елена, Семиновски, също търпи поражение, но по причина на неговата буйна и криминална дейност.
Из село и околията се чу, че на московейската брезна ограбили и убили кубейският инкасатър. Сетне става известно, че се арестувани двамина тараклийци и те, уж, издали примара. Право ли е, не е ли, ама Иван Семиновски пропадна.
Тараклийци знаеха, че и примара , и онези двамата, арестуваните са истински хайдамаци и бяха една гашка. Време от време се чуваше, че ограбили ту един търговец, ту друг, ту били някого.
Най много тормозиха селото Шпаков Миньо и неговият другарин Кондрята-едно дребнаво, безродо и лошо молдованче.
Саде от един човек ги беше изстрах- от Георги Челарски, ветеранът на две войни. Той макар, че вече е в годинки, ама ако свареше тези в кръчмата, ги пердашеше безбожно. Сякаш това не са тукашни , а някакви японци или немци, с които той имаше работа на младини.
А иначе тази гашка много мъчеше тараклийци. И на кого да се оплачеш? На румънските жандарми?
Ама господ вижда и именно жандармерията освобождава Тараклий от тези нехранимайковци и лудият примар.

Остава третият кандидат-чийшиеца. Неговият син, Степан, за разлика от Георги Михайлов не смееше да пречи на своят фудулит баща. И синовете, и дъщерите през онези, още патриахални времена са в пълна зависимост от бащите им и много рядко младите се взимаха по любов и съгласие. Това беше голям късмет. И може ли да се чака петте-шестте дъщери да си намерят късмета?
Динени получават хабер, че ще им дойдат сватове от Чийший и начеват да се стягат и за годеж-сватба: чеиз, овни, вино.
В уроченният час Елена, применена, сидеше в голямата къща на лавицата под иконостаса и с вълнение очакваше, кога гласовете в хаята ще утихнат. Щракна клямката на вратата и Елена видя изпъром майка си, сетне една издокарана чийшийка с кравай и, накрая , прага престъпа едно слабичко, малко смутено ергенче. Моят бъдещият баща. Аз пък имах късмет.
Елена се изправи и сетне двамата с ергенчето сядат редом под образите.
Казват, че господ не оре и не сее. Той събира.
← Первая мировая война и её последствия. Рокер. музыкально-фантастическая драма →

Комментарии